Рутър междувременно се бе навел назад толкова силно, че щеше да падне всеки миг. Сетне плесна с ръце, направи салто и се приземи на крака, като подскочи няколко пъти, без да се препъне.
— Значи си и акробат — рече Пипо.
Рутър пристъпи важно-важно към него. По такъв начин имитираше хората. Бе толкова сполучливо, колкото и подигравателно, защото сплесканата му вирната зурла определено приличаше на свинска. Нищо чудно че хората от другите светове ги наричаха „прасенца“. Първите посетители на тази планета бяха започнали да ги наричат така още в ранните си съобщения от 86-а, а когато през 1925-а бе основана колонията Лузитания, името им се бе наложило окончателно. Ксенолозите, пръснати из Стоте свята, ги наричаха в писанията си „аборигените на Лузитания“, но Пипо много добре знаеше, че това се дължи единствено на професионалното им достойнство, — не се съмняваше, че извън академичните си съчинения ксенолозите също ги наричаха прасенца. Що се отнася до самия Пипо, той им казваше пекенинос и те, изглежда, нямаха нищо против, защото вече и сами се наричаха „малките“. Ала все пак, независимо дали ставаше дума за професионално достойнство, или не, това си бе неоспорим факт. В моменти като този Рутър изглеждаше като прасе, изправено на задните си крака.
— Акробат — рече Рутър, като изпробваше новата дума. — Заради това, което направих ли? Имате дума за хора, които правят така? Значи има хора, на които това им е работата?
Пипо въздъхна безмълвно, а усмивката застина на лицето му. Законът категорично му забраняваше да дава информация за човешкото общество, тъй като тя би навредила на културата на прасенцата. Ала Рутър постоянно погаждаше разни номера, та да изстиска и последната капка намек от всяка дума, която изричаше Пипо. Този път обаче Пипо не можеше да вини никого другиго освен себе си, след като изпусна тази глупава забележка, която ненужно отваряше прозорец към живота на хората. От време на време се чувстваше толкова добре всред пекениносите, че разговаряше с тях естествено. А това беше винаги опасно. Не ме бива много в тази непрекъсната игра, да събирам информация, като същевременно се опитвам да не издам нищо в замяна. Либо, моят мълчалив син, вече е по-изкусен в дискретността, а той стажува при мен колко — колко време мина, откак изпълни тринайсет години?… — само четири месеца.
— Ще ми се да имам такива възглавнички на краката като теб — рече Пипо. — Кората на това дърво би разкъсала кожата ми до месо.
— А това щеше да докара на всички ни голям срам.
Рутър все още стоеше в своята очаквателна поза, която според Пипо бе начинът, по който прасенцата изразяваха леко нетърпение или може би мълчаливо предупреждаваха останалите пекениноси да внимават. А би могло да е и знак на крайна уплаха, ала доколкото бе наясно, Пипо никога не бе виждал някой пекенино да изпита крайна уплаха.
Във всеки случай той заговори бързо, за да успокои Рутър:
— Не се безпокой, твърде съм стар и отпуснат, за да се катеря по дърветата. Това ще го оставя на вас, младоците.
Думите му подействаха; тялото на Рутър веднага се раздвижи.
— Аз обичам да се катеря по дърветата. Оттам виждам всичко. — Рутър приклекна пред Пипо, наведе се напред, приближи лице. — Можеш ли да видиш звяра, който се носи над тревата, без да докосва земята? Другите не ми вярват, когато им казвам, че съм видял нещо такова.
Нов капан. Е, Пипо, ксеноложе, ще унижиш ли този индивид от обществото, което изучаваш? Или ще се придържаш към строгия закон, наложен от Междузвездния конгрес, за да овладееш случая? Имаше твърде малко прецеденти. Единствената друга интелигентна раса, с която човечеството се бе сблъсквало, бе на бъгерите — преди три хиляди години, и в крайна сметка всички бъгери бяха мъртви. В този случай Междузвездният конгрес бе взел мерки, ако човечеството сгреши, поне грешките му да бъдат точно от противоположно естество. Минимум информация, минимум контакт.
Рутър усети колебанието на Пипо, предпазливото му мълчание.
— Ти изобщо не ни казваш нищо — рече Рутър. — Наблюдаваш ни и ни изучаваш, ала не ни пускаш отвъд оградата във вашето селище, да ви наблюдаваме и изучаваме и ние.
Пипо отговори доколкото можа искрено, ала за него по-важно бе да бъде не искрен, а предпазлив:
— Ако вие научавате толкова малко, а ние — толкова много, то тогава защо вие владеете и Старк, и португалски, докато аз още се мъча с вашия език.
— Защото сме по-умни. — Рутър се дръпна назад и както бе седнал, се обърна гърбом към Пипо. — Върви си зад оградата — рече той.
Пипо веднага стана. Недалеч от него Либо се опитваше да научи от три пекениноса как плетат рогозки от лозите мердона. Забеляза Пипо и мигом се озова до баща си, готов за тръгване. Пипо го поведе мълчешком; тъй като пекениносите владееха толкова добре човешките езици, те никога не обсъждаха наученото в тяхно присъствие, правеха го чак като се приберяха зад оградата.