Естествено, те обвиниха Марсау, че е ударил, без да бъде предизвикан — това е характерно за мъчителите на всяка възраст, да стоварят вината върху жертвата си, особено пък когато тя им отвърне. Ала Новиня не принадлежеше към детската общност — тя бе самотна като Марсау, макар и не толкова безпомощна, — затова не страдаше от излишна лоялност, която да й попречи да каже истината. Мислеше си, че това бе част от обучението й да стане Говорителка на прасенцата. Самият Марсау не означаваше нищо за нея. Изобщо не й мина през ум, че произшествието може да се окаже важно за него, че може да я запомни като единствения човек, който го е подкрепил в продължителната му война с другите деца. Тя не го бе виждала и не бе мислила за него, откакто бе станала ксенобиоложка.
И ето го сега, изцапан с кал от лобното място на Пипо, с лице, по-измъчено и по-животинско откогато и да било, с прилепнала от дъжда и потта коса върху скулите и ушите му. И къде гледаше той? Гледаше единствено нея, дори когато погледът й откровено се спря върху него. Защо ме гледаш? — попита го мълчаливо тя. Защото съм гладен, отвърнаха животинските му очи. Ала не, не, това беше по-скоро страхът й, виденията й за прасенцата-убийци. Марсау не означава нищо за мен и, независимо какво си мисли, аз също не означавам нищо за него.
Но макар и само за миг, тя усети интуитивно смут. Действието й в защита на Марсау означаваше за него нещо съвсем различно от онова, което бе за нея; беше толкова различно, сякаш не ставаше дума за една и съща случка. Съзнанието й го свърза с убийството на Пипо от страна на прасенцата и връзката й се стори много важна, сякаш почти бе в състояние да обясни станалото, ала сетне тази мисъл потъна във вихрушката на разговорите и свещенодействията, след като епископът отново поведе мъжете, този път към гробищата. Тук при погребенията не използваха ковчези, тъй като заради прасенцата бе забранено да се секат дървета. Затова тялото на Пипо щеше да бъде погребано направо, макар че церемонията щеше да се състои не по-рано от следващия ден, а може би дори и след два дена; много хора искаха да се съберат за реквиемната меса на зенадора. Марсау и останалите мъже закрачиха в бурята и оставиха Новиня и Либо да се занимават с всички онези, които смятаха, че трябва да се заемат със спешните неща след смъртта на Пипо. Някакви важничещи непознати влизаха и излизаха, вземаха решения, които Новиня не разбираше и за които Либо, изглежда, не даваше и пет пари.
Най-накрая до Либо застана Арбитъра и сложи ръка върху рамото на момчето.
— Ти, естествено, ще дойдеш у дома — рече Арбитъра. — Поне за тази нощ.
Защо у вас, Арбитре? — запита се Новиня. Ние не те познаваме, никога не сме имали дело при теб, кой си ти, че да решаваш вместо нас? Нима смъртта на Пипо означава, че изведнъж сме се превърнали в малки деца, които не могат да вземат никакви решения?
— Аз ще бъда при майка си — рече Либо.
Арбитъра го погледна изненадан — самата мисъл, че едно дете му противоречи, сякаш излизаше извън сферата на собствения му опит. Новиня знаеше, разбира се, че не бе така. Дъщеря му Клеопатра, няколко години по-млада от Новиня, се бе потрудила ячко, за да заслужи прякора си Бруксиня — малка вещица. Тогава как можеше баща й да не разбира, че децата си имат собствени глави и се противопоставят на опитомяването си?
Ала не изненадата занимаваше сега Новиня.
— Мислех, че знаеш: и майка ти ще остане за известно време при моето семейство — рече Арбитъра. — Събитията я разстроиха, естествено, и не би могла да мисли за домашни задължения, нито пък да седи в къщата, която ще й напомня кой няма да бъде повече с нея. Тя е при нас, братята и сестрите ти — също, и те се нуждаят от теб. И по-големият ти брат Жоау е с тях, разбира се, ала той си има вече съпруга и дете, тъй че ти си единственият, на когото може да разчита семейството ти.
Либо кимна, беше сериозен. Арбитъра не искаше да го постави под своя защита; той молеше Либо да защити останалите.
Арбитъра се обърна към Новиня:
— А ти трябва да си идеш у дома — рече той. Чак тогава тя разбра, че поканата му не включваше и нея. И защо би трябвало да я включва? Пипо не бе неин баща. Тя бе само негова приятелка, която се оказа с Либо, когато бе открит трупът му. От къде на къде трябваше да страда и тя?