У дома! Кой беше нейният дом, ако не Станцията? Нима трябваше да иде в Станцията на биолога, където беше леглото, в което не бе спала повече от година, ако се изключи подремването, когато работеше в лабораторията? Нима това беше нейният дом? Тя го бе напуснала, понеже бе болезнено пуст след смъртта на родителите й; а сега и Станцията на зенадора беше пуста; Пипо бе мъртъв, а Либо бе поел ролята на възрастен със задължения, които щяха да го откъснат от нея. Тук не беше нейният дом, но пък нямаше и къде да отиде.
Арбитъра отведе Либо. Майка му Консейсао го очакваше в дома на Арбитъра. Новиня почти не я познаваше, знаеше само, че е библиотекарката, която поддържа архива на Лузитания. Новиня никога не бе прекарвала поне известно време с жената на Пипо и с другите му деца, не я интересуваше дали съществуват; само работата й тук, само животът тук имаха реална стойност. Либо пое към вратата и й се стори, че се смалява, сякаш го бе вдигнал и понесъл вятърът, сякаш чезнеше в небето като хвърчило; вратата се затвори зад него.
Чак сега тя усети тежестта от загубата на Пипо. Обезобразеното му тяло на хълма не бе истинската му смърт, това бяха всъщност остатъците от смъртта. За нея същинската смърт бе пустотата в живота й. Пипо бе като скала в бурята — толкова солидна и непоклатима, че тя и Либо се прислоняваха заедно под нея, без изобщо да разберат, че е имало буря. А сега, след като вече го нямаше, бурята ги бе помела и щеше да ги отнесе където си поиска. Пипо, изплака безмълвно тя. Не си отивай! Не ни оставяй! Ала той, разбира се, си бе отишъл, глух за молитвите й, също както бяха глухи за тях и родителите й.
Станцията на зенадора беше все още оживена; самата кметица Боскиня използваше терминала, за да предаде всичките данни на загиналия по ансибала до Стоте свята, където експертите отчаяно се опитваха да схванат причините за смъртта на Пипо.
Ала Новиня знаеше, че ключът към разгадката на смъртта му не беше във файловете на Пипо. Нейните данни го бяха убили по някакъв начин. Те бяха там, в пространството над терминала, холографски изображения на генетичните молекули на ядрата в клетките на прасенцата. Тя не искаше Либо да ги проучва, ала сега ги гледаше и гледаше, опитваше се да види онова, което бе забелязал Пипо, опитваше се да разбере какво се съдържаше в тези изображения, та го бе накарало да изтича веднага при прасенцата, за да им каже онова, което го бе убило. Тя несъзнателно бе открила някаква тайна, която прасенцата бяха готови да запазят с цената на убийство, но каква беше тази тайна?
Колкото повече разглеждаше холограмите, толкова по-малко ги разбираше, а след време вече дори не ги виждаше, всичко се сля пред очите й, сълзите се стичаха по лицето й — плачеше беззвучно. Тя бе причинила смъртта му, защото, без дори да иска, бе разкрила тайната на пекениносите. Ако не бях дошла тук, ако не мечтаех да стана Говорителка на историята на прасенцата, ти щеше да си още жив, Пипо; Либо щеше да си има баща и да бъде щастлив; това място още щеше да бъде негов дом. Аз нося в себе си семето на смъртта и го посаждам навсякъде, където се поспра достатъчно дълго, та да обикна. Родителите ми умряха, за да могат да живеят другите; а сега аз живея, за да умират другите.
Единствено кметицата Боскиня забеляза учестеното й, накъсано дишане и разбра, изведнъж връхлетяна от съчувствие, че това момиче също бе потресено и страдаше. Боскиня остави другите да продължат с докладите по ансибала и изведе Новиня от Станцията на зенадора.
— Съжалявам, момиче — рече кметицата. — Знаех, че идваш често тук, трябваше да се досетя, че той ти е като баща, а ние тук се отнасяме към теб като към страничен човек; това не е правилно и справедливо от моя страна; ела с мен у дома…
— Не — отвърна Новиня. Разходката на студения, влажен нощен въздух бе прогонила част от мъката й; беше си възвърнала донякъде яснотата на мислите. — Не, моля те, искам да остана сама.
— Но къде?
— В моята собствена станция.
— Не бива да оставаш сама точно през тази нощ — рече Боскиня.
Ала Новиня не можеше да понесе дори мисълта да бъде в компания на хора, които се опитват да я утешат. Аз го убих, не разбирате ли? Не заслужавам утешение. Искам да изстрадам всичката болка, която ще ме сполети. Това е моето наказание, моето удовлетворение и, ако е възможно, моето опрощение; как иначе ще изтрия кървавите петна от ръцете си?
Но не й стигаше силата да се съпротивлява, дори да спори. Десет минути колата на кметицата се носи над покритите с трева пътища.