Карл Май
Говорящата кожа
1.
Крадливата Ръка
— Трябва да ви кажа, джентс [1] — започна посивелият агент по индиански въпроси, — че си имам собствени възгледи за Дивия Запад и индианците, възгледи, които са съвсем различни от мнението на повечето тукашни хора. Червенокожите са далеч по-добри от лошата слава, която се носи за тях и аз бих пожелал на някои бели да бъдат такива, каквито са индианците!
Да, дълги години бях индиански агент, но не от онези агенти, които заради собственото си забогатяване злоупотребяват с правата на червенокожите и крадат от онова, което им се полага. Тези агенти носят най-голямата вина за това, че индианците, непрекъснато са озлобени спрямо белите. Агентите от този сорт забогатяват безсрамно за сметка на страшната мизерия на клетите индианци, а после крещят «ах» и «ох», когато най-сетне червенокожите изгубят търпение и потърсят справедливост с оръжие в ръка.
Понеже винаги съм се стремил да постъпвам честно спрямо червенокожите мъже, именно затова съм намерил между тях много верни и самопожертвувателни приятели и то най-вече измежду апачите, които обикнах завинаги. Неведнъж е трябвало да споря с различни посетители на Майка Тик [2], които са твърдели, че по-рано апачите били известни със своята страхливост и коварство, с което си били навлекли позорното прозвище «пимо» [3] и едва откакто Винету станал техен вожд се били превърнали в сръчни ловци и храбри, безстрашни воини.
Вярно е, че между тях има някои племена, на които природата, сред която живеят, не им предлага нищо, абсолютно нищо, и те са западнали не само физически, но и духовно. Но за това са виновни белите, които са ги прогонили от предишните им по-хубави ловни райони и плодородни земи; и сега белите си въобразяват, че имат правото да ги презират. Всичко това обаче не може да се каже за други племена — като да речем за мескалеросите. Познавам ги отдавна. Винету не беше още роден, когато с баща му Ин-чу-чуна ни свързваше дългогодишно сърдечно приятелство. Той може би не беше така духовно надарен като Винету, но и у него се забелязваха онези благородни кълнове, които се развиха у неговия син в такова прекрасно съвършенство. И ето на, виждате ли, този прекрасен индианец беше убит от бели, той и Ншо-чи, дъщеря му сестрата на Винету, това най-красиво, най-добро и най-чисто чаргооша [4] на апачите!
Но вие можете и сами да си съставите мнение за апачите от историята, която обещах да ви разкажа. Ще се опитам да я предам тъй плавно и красиво, както сториха това и другите мастърз [5] преди мене. И така, да започнем:
Беше чудно юнско утро, наистина една рядкост за онзи отдалечен район в северозападния ъгъл на Индианската територия [6], образуван от правите граници на Кензъс, Колорадо и Ню Мексико. През нощта се беше образувала доста едра роса; сега по тревите и клонките искряха брилянтни водни капчици, а особеният дъх на бизонската трева и късостебленият троскот беше толкова чист и освежаващ, че дробовете го поемаха жадно и дълбоко, като аромата на някакъв балсам.
Едно такова утро се отразява на настроението на човека обикновено твърде благодатно, но въпреки това яздех доста мрачен в този прелестен ден. Причината беше много проста: конят ми куцаше. Преди един ден се беше спънал в някакъв корен както галопираше. А да яздиш през прерията окуцял кон е не само досадно, но може да има дори и съдбоносни последици. При опасностите, които те грозят ежедневно, животът и сигурността на ловеца зависят твърде често от годността на коня му.
Бях ловувал с неколцина трапери горе, близо до Спениш Пийкс и от там през Уилоу-Спрингс бях дошъл до Нескутунга-Крийк, за да се срещна на десния му бряг с Уил Солтърз, с когото бях ловил преди няколко месеца бобри в Небраска и на раздяла бяхме уговорили тази среща. Бяхме замислили да преминем с конете си през Индианската територия до югоизточната й граница и после да свърнем право на запад към Ляно естакадо, за да опознаем тази пустиня с толкова незавидна слава.
За тази цел човек се нуждае преди всичко от добър кон, а моят куцаше. Това вярно животно ме беше спасявало от много опасности, не ми се искаше да го заменям с друг кон, така че се видях принуден да му дам почивка, докато кракът му се оправи. Разбира се, че загубата на ценно време ми беше страшно неприятна.
Докато мустангът ми бавно куцукаше през прерията, аз се оглеждах да забележа някакви признаци за близостта на река. По тези места, откъдето минавах, растяха само тук-там храсти. Но на север се простираше тъмна ивица, която ме накара да си направя извода, че там имаше гора. И така подкарах животното в тази посока, защото където има по-голяма растителност, там трябва да има и повече вода.