Не се бях излъгал. Тъмната линия се състоеше от мескитови храсти и диви череши, които бяха покрили двата бряга на реката. Тя не беше широка, нито пък дълбока — поне на мястото, където излязох на нея.
Яздех бавно по брега и се оглеждах внимателно за някакъв знак, оставен от Уил Солтърз, който можеше да е пристигнал преди мен.
И наистина! На едно плитко място във водата бяха поставени два големи камъка близо един до друг, а между тях беше заклещен дебел клон по такъв начин, че малкото клонче, което стърчеше на него, сочеше надолу по течението на реката.
Това беше нашият уговорен знак, който забелязах още четири пъти на различни разстояния. Солтърз е бил вече тук и се е отправил по течението на реката. Тъй като следата му вече не се забелязваше и листата на сигналните клони бяха увяхнали, то той трябва да бе минал оттук най-късно вчера.
След известно време реката зави още повече на север — изглежда, че описваше голяма дъга. На това място клонът, забит от Уил в крайбрежния пясък, сочеше навътре в прерията. Следователно той се беше отклонил от реката, за да пресече образувания от нея завой. Последвах примера му.
Сега забелязах право пред мене не много висок самотен хълм, силно набразден от атмосферните влияния, който благодарение на особеното си разположение беше извънредно пригоден да служи за ориентир на уестмъните. Достигнах го за не по-малко от половин час. Върхът му беше гол, а в по-долната му част се забелязаха само отделни храсти. Но щом го заобиколих, аз се учудих, като видях на източната му страна няколко групи чинари, от които най-старото дърво положително имаше около хиляда години. Направи ми впечатление, че на едно значително разстояние около тях земята беше здравата разкопана. Имаше ями от по няколко метра дълбочина, които сигурно бяха копани с кирка и лопата. Нима тази отдалечена и дива местност бе обитавана от хора? Защо бяха направени тези дупки?
Продължих да яздя, но след кратко време отново спрях коня си, защото забелязах следи в тревата. Когато слязох, за да ги огледам подробно, разбрах, че бяха оставени от женски или момчешки крак, който е бил обут в индиански мокасин. Дали имаше наоколо индианци? Или може би някой бял е носил индиански обувки? Отпечатъците от двата крака бяха равномерни; в този момент това обстоятелство не ми направи особено впечатление, но по-късно щях по необходимост пак да се сетя за него.
Всъщност трябваше да проследя тази диря, ала тя водеше на север, към реката, докато моят път продължаваше на изток; исках по възможност по-скоро да се видя със Солтърз. Ето защо отново се качих на коня и продължих пътя си.
След известно време се убедих по различни признаци, че тази местност не беше толкова изоставена от хората, както си мислех досега. Срещах стъпкани стебла, отчупени клончета или пък тук и там стрити на пясък от човешки крак дребни камъчета, които ме караха да предполагам, че из тези места е минавал някой потомък на Адам и Ева. Затова и по-късно не се изплаших, а само се учудих, когато след като отново излязох при реката, видях близо до брега и нива, засадена с млада царевица и тютюн. Отвъд нивата се издигаше малък блокхауз с висока ограда, вече доста повредена, и обширен двор.
И така тук край Нескутунга-Крийк имаше ферма! Кой ли би повярвал! Зад оградата една стара кранта, на която костите се брояха, чешеше главата си в празните ясли, а пред оградата забелязах млад човек, който се беше заел да я поправя. Едва ли имаше повече от шестнадесет години, въпреки че силно развитото тяло му придаваше по-възрастен вид.
Изглежда, че моето появяване го изплаши, но той остана на мястото си, докато се приближих до него.
— Гуд морнинг — добро утро! — поздравих аз. — Ще ми кажете ли как се казва собственикът на тази къща?
Той прекара ръка през русата си коса, огледа ме изпитателно с чудно хубавите си сини очи и отвърна:
— Ролинз се казва, сър!
— А вие сте негов син?
— Да, заварен син.
— Баща ви тук ли е?
— Обърнете се! Ето го идва.
Той сочеше към тясната ниска врата. Оттам тъкмо излизаше един мъж, който трябваше да се наведе, за да не се удари в горната й рамка. Беше много висок, много слаб и тесногръд, а измежду малкото косми на рядката му брада прозираше кожата, която приличаше на щавена. Типичното му лице на янки се помрачи, когато ме забеляза. В ръцете си държеше стара пушка и кирка и без да ги оставя, той се приближи бавно. Впи в мене проницателния си поглед с нескрита неприязън и ме попита с дрезгав глас: