Веднага излязох навън при коня си, за да донеса запасите си от сушено месо, които й дадох. Добрият Уил Солтърз се озова също така бързо при животното си и взе от своите припаси.
— О, мешърз, колко сте добри! — каза тя. — Просто човек не може да повярва, че сте янки.
— В такъв случай поне по отношение на мене не бъркате — отговорих аз. — Немец съм. Мастър Солтърз има наистина само по майчина линия немска кръв в жилите си, но е още по-порядъчен човек от мене.
— Господи! Но аз съм родена в Брюн! — извика тя, като плесна с ръце.
— Значи сте немкиня! Тогава бихме могли да говорим на родния си език.
— Ах, разбира се! Аз можех да говоря със сина си на немски само тайно. Ролинз не ни разрешаваше.
— Ужасен човек! — каза Солтърз. — Не искам да ви обидя, но ми се струва, че съм го срещал някога преди години и то при не съвсем почтени обстоятелства за него. Много ми прилича на един негодник, който беше известен под някакво индианско име. Нямам представа какво означава това име. Но как ли беше? Струва ми се, че беше нещо подобно на «Индано» или «Инданшо».
— Инга-нчо! — разнесе откъм входа.
Там беше застанал младият индианец. Не беше могъл наистина да разбере немските думи, но беше чул името. Очите му бяха придобили особен блясък. Когато го загледах въпросително, той се обърна и изчезна навън.
— Това име произхожда от диалекта на апачите — обясних на моя приятел. — Означава нещо като «Злият поглед».
— Злият поглед? — попита жената. — Мъжът ми изговаря често тази дума, когато бълнува, или когато седи пиян в ъгъла и се кара с невидими хора. Понякога изчезва за цяла седмица. Донася си бренди от форт Додж, край Арканзас; просто не знам с какво го заплаща. После започва да пие, да пие, докато загуби разсъдъка си и захване да приказва за кръв и убийства, за злато и нъгитс, за някакво съкровище, което било закопано някъде тук. Тогава ние с дни и нощи не смеем да влезем в къщата от страх да не ни убие.
— Нещастна жена! Откъде сте взели куража да последвате такъв мъж в тази дива местност?
— Да последвам него? О, никога не бих дошла с него тук. В Америка пристигнах с първия си мъж и неговия брат. Купихме си земя, но бяхме излъгани от агента. Документът, който получихме за продажбата, беше фалшифициран. Когато дойдохме на Запад, законният собственик обработваше това парче земя от години. Парите ни се бяха свършили; не ни оставаше нищо друго, освен да живеем от това, което ни носеше ловът. Същевременно се придвижвахме все по-надалеч в Запада. Мъжът ми искаше да достигне Калифорния. Беше чул за златото, което било намерено там. Стигнахме дотук и по-нататък не можехме да вървим. Бях болна и изтощена. Установихме се на открито, но за щастие скоро намерихме тази колиба. Беше изоставена. И досега не знам на кого е принадлежала. Уредихме се, доколкото можахме. Но мисълта за Калифорния не даваше покой на мъжа ми. Искаше да продължим. Аз не можех, а брат му не искаше, защото страдаше от носталгия по отечеството си. Само един господ знае след колко спорове и разправии разреших на мъжа си да тръгне сам за Калифорния, златната страна, за да опита щастието си, докато девер ми щеше да остане при мен. Мъжът ми никога не се върна. Половин година след като беше заминал, ми се роди моят Йозеф. Никога не е виждал баща си. Беше станал на три годинки, когато една сутрин девер ми отиде на лов, за да не се върне повече. След няколко дена намерих трупа му на брега край реката. В главата му имаше огнестрелна рана. Може би беше убит от индианци.
— Беше ли скалпиран?
— Не.
— Тогава убиецът му е бял. Но от какво живеехте после!
— От малкото царевични запаси, които бяхме събрали. След това в околността се появи моят сегашен мъж. Отначало искаше да ловува и после да продължи, но постоянно отлагаше заминаването си и най-сетне остана тук завинаги. Бях радостна, че е до мене. Без него аз и детето ми щяхме да умрем от глад. Той отиде в Додж Сити и съобщи за смъртта на мъжа ми. Аз се нуждаех от закрилник, а синът ми — от баща. Ролинз стана и двете. Веднъж обаче сънува за някакво съкровище, което било заровено наблизо. Странното беше, че този сън започна да се повтаря толкова често, че Ролинз не само повярва в съществуването на съкровището, но и се побърка буквално по него. През нощта бълнува за златото, а през деня копае, за да го намери.
— Сигурно това е при хълма, в чието подножие се издигат старите чинари?
— Да. Но не ми разрешава да ходя там, а на сина ми — още по-малко. Никому не мога да кажа колко съм нещастна. Всеки ден и всеки час се моля за спасението си. Дано бог ми помогне!
— Ще ви помогне, дори и ако неговата помощ ви причини отначало болка.