Озовахме се в разхвърляна кухня, където веднага долових характерния аромат на гъби.
— Приготвям моята версия на ризото с манатарки и аспержи — обясни Лин Лайън и взе дървена лъжица, с която разбърка нещо в плитка тенджера. — За какво става въпрос?
— Имало е обир в болница „Мърси“ — започнах аз.
— Е, това едва ли е голяма изненада — измърмори тя. И хладно добави: — Аз ги предупредих.
След това с маниера на телевизионен готвач се обърна към фурната и извади оттам тава с прясно изпечен хляб, остави я на кухненския плот и взе фотоапарат.
— Какво намеквате с това, че сте ги предупредили? — попитах аз.
— Някои от доброволците имат навика да оставят магазина за подаръци без наблюдение, за да изтичат да си вземат кафе. — Тя щракна няколко снимки на хляба. — Правят го, без да заключат, просто окачват табелка с надпис „Връщам се след пет минути“. Толкова са доверчиви. Време беше да се случи нещо такова — отбеляза тя.
— Кражбата не е от магазина за подаръци, госпожо Лайън — намеси се Кайли. — Изчезнали са шест апарата за диализа.
— Шест… Изобщо не разбирам — зачуди се тя, докато внимателно заливаше с черпак сос от тенджерата ризотото. — Работя в магазина за подаръци, но… О, боже! Бях при новите апарати за диализа миналата седмица!
— Правили сте снимки — подсети я Кайли и посочи към фотоапарата й.
Повечето хора, независимо дали са виновни, или не, биха отговорили с обида нещо от рода на: Вие за апаш ли ме вземате?, но не и Лин Лайън. Тя сложи ръката, която не разбъркваше ризотото пред устата си, очите й се насълзиха и една сълза се плъзна по бузата й.
— Това е толкова объркващо! — заяви.
— Какво правехте в забранената зона? — попита Кайли с тона и изражението на „лошото ченге“.
— Там не пишеше, че е „забранена зона“, а и вратата не беше заключена. Имам приятелка в друг щат, която работи като медицинска сестра в диализен център. Разказвах й за новото оборудване, което е закупено в „Мърси“, и тя ме помоли да й изпратя снимка, което и сторих. Това е всичко. Мислех, че е безобидно. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в кражба!
— Никой не ви обвинява в нищо — поясни Кайли, — просто ви задавам няколко рутинни въпроса.
— Ако ме познавахте, нямаше да ме питате такива неща. Аз не крада. Моята страст са готварството и доброволческата работа. Душата ми се нуждае от изкупление и го получавам от това, което правя.
Сълзите в очите й бяха изчезнали.
— Ала и аз също имам няколко въпроса — заяви Лин. — Как според вас съм успяла да изнеса шест диализни апарата извън болницата? И какво бих могла да правя с тях, ако ги имах? Това е не само объркващо, направо е безумно! Освен ако не възнамерявате да ме арестувате, бих ви помолила да напуснете дома ми.
Тръгнахме си.
— Хвана ли се на представлението й? — попита ме Кайли веднага щом влязохме в колата.
— Откъде знаеш, че беше представление? Ти й подхвърли доказателство, а тя разполагаше с достоверно обяснение — отговорих аз.
— О, моля ти се — продължи Кайли, — симпатична девойка си стои у дома в кухнята и включва пръскачките за поливане на моравата. Момчетата винаги си падате по такива образи — подразни ме тя.
— Значи изведнъж станах просто момче? А аз мислех, че съм ченге.
— И аз съм ченге, ала първото нещо, което си помислих, беше, че ако трябва да изпратя някого да обере болница, бих избрала такъв, който ще мине незабелязан от охраната. Тя се вписва в картинката.
— Е, в момента нямаме нищо, за което да се хванем и да продължим — отбелязах аз.
— Ами защо тогава не ми помогнеш да обиколим останалите обрани болници, за да видим дали Лин Лайън не е била доброволка в някоя от тях.
С Кайли се ръководехме от сходни инстинкти и обикновено работехме в синхрон, когато се налагаше да разпитваме някого. Бях сигурен, че в настоящия случай преценката ми беше правилна, но този път тя все още беше обзета от гнева към Спенс и си го изкарваше на Лайън.
— Става — съгласих се аз. — Искаш ли да се отбием и в другите болници?
— Естествено. Полицейската работа е моята страст, Зак, а в момента това ще ми дойде добре — заяви тя. — Освен това никога не пропускам възможност да докажа, че съм по-умна от теб.
12
До миналата вечер най-скъпата вещ в миниатюрния апартамент на Теди Райдър в Долен Ийст Сайд беше телевизорът с марка „Джей Ви Си“, който Теди беше купил за двеста долара от сайта Overstock.com. Сега го надминаваше огърлицата със смарагди и диаманти, оставена на масичката за кафе.