— Бяхме спрели на червения светофар — заговори той, — тогава от нищото се появиха двама въоръжени. Принудиха шофьора да свали страничните стъкла на колата и единият от тях насочи пистолет към Елена. Сигурен съм, че тя щеше да му даде огърлицата си, ако й я беше поискал, но не — онзи реши да забие ноктите си в шията й и да я отмъкне. Копелето я одра до кръв, нарани я и тя изпищя. Точно това ме вбеси — писъкът й.
— И как по-точно ви вбеси? — заинтересува се Кайли.
— Нещо в мен се пречупи. Посегнах към оръжието му. Знам, че винаги ни учат да не го правим, но човек не разсъждава, когато го залее вълната от адреналин. Сграбчих китката му с една ръка и тъкмо щях да го цапардосам с другата, когато пистолетът гръмна.
Чувал бях тази история и преди — мъж, „въоръжен“ само с излишък от тестостерон, решава да си опита късмета в ръкопашен бой срещу оръжие. На Джаки Чан му се получава във филмите, но не беше сработило за Крейг Джефърс в реалния живот.
— И какво стана след това? — попита Кайли.
— Той стреля още веднъж. По-късно разбрах, че е покосил шофьора. Всичко останало ми е като в мъгла. Спомням си ясно единствено Елена.
— Опитайте да опишете двамата нападатели — подкани го Кайли.
— Носеха черни плетени шапки и зелени хирургически маски, които скриваха лицата им. Онзи, който посегна през прозореца отзад, беше без ръкавици и успях да видя ръцете му. Беше бял.
— Какви бяха взаимоотношенията ви с Елена Травърс? — попитах го аз.
— Обичах я.
— Били сте и неин личен треньор, нали?
— Така започна всичко, но преди шест месеца я поканих да излезем на среща. Не мислех, че нещата между нас могат да се получат, но се случиха. Направо не ми се вярваше… Елена можеше да има който си поиска мъж в Холивуд, но пожела да бъде единствено с мен. Бях готов да прекарам остатъка от живота си с нея, а сега… — Джефърс поклати глава.
Разпитът приключи, но с Кайли го оставихме за миг да помисли над загубата си.
Тримата просто стояхме и мълчахме в центъра на обширното фоайе на кино „Зигфелд“ с червения плюшен мокет и проблясващите над главите ни кристални полилеи. Бяхме заобиколени от половин дузина огромни снимки на Елена Травърс, които ни наблюдаваха от всеки ъгъл. Накрая Джефърс пръв наруши тишината:
— Вината е изцяло моя — зашепна той. — Ако Елена беше дошла с Лео, както беше уговорено, сега все още щеше да е жива.
И така изведнъж се оказа, че разпитът ни все пак не беше свършил.
— Кой е Лео? — попитах аз.
3
Оказа се, че Кайли вече познаваше Лео.
— Съмнявам се, че и той ще ме помни — подхвърли тя, когато се върнахме в колата.
— Та как иначе? Ти си най-незабравимото ченге в службата — подкачих я аз.
— Онази вечер не бях в ролята си на ченге. Беше парти от филмовата индустрия и бях там в качеството си на госпожа Спенс Харингтън. Лео беше толкова заслепен от блясъка наоколо, че едва ме поздрави. Хората като него не си губят времето да разговарят със съпруги на хората, които правят филмите.
Открих телефонния номер на Басет в джиесема на Елена Травърс. Обадих му се и обясних, че искаме да му зададем няколко въпроса.
— И ние с брат ми също имаме няколко въпроса — отговори той. — Може ли да дойдете в нашия апартамент?
Докато стигнем дотам, улицата отпред се беше напълнила с новинарски бусове, папараци и обичайната тълпа от зяпачи, привлечени неудържимо от убийството. Две полицейски патрулки и двама регулировчици в светлоотражателни жилетки обезопасяваха пространството и поддържаха реда.
Покрай работата си в „Специални клиенти“ имах възможност да се запозная от първо лице с живота на по-високопоставената половина от обществото. Братята Басет, разбира се, не бяха точно представители на „по-високопоставените“ — те бяха еднопроцентова извадка от единия процент най-високопоставени, а така нареченият им апартамент представляваше по-скоро нещо като дворец.
В миналото, когато Ню Йорк е бил все още индустриален център на страната, Манхатън бил изпълнен с огромни промишлени сгради, предназначени за търговия или производство, като сред тях рядко се срещали и жилищни постройки. В началото на осемдесетте години, след законодателна промяна, предприемчиви богаташи получили възможността да докопат тези студени, неприветливи, пълни с плъхове здания почти на безценица.