За пръв път, откакто го познавах, Хауърд Сайкс си позволи да отговори пръв, преди съпругата си.
— Мисля, че това е брилянтна идея — възкликна той.
— Мюриъл е кмет в първия си мандат само от три месеца, но вие ни дадохте цял куп идеи и възможности за представяне по време на кампанията за преизбирането й.
След това Хауърд се обърна към съпругата си, която седя и мълча цели двайсет секунди, преди внимателно да се надигне от стола си, за да заобиколи конферентната маса.
— Хауърд е прав, господин Даймънд. Вие успяхте от най-лошия сценарий да извадите златна възможност. Благодаря ви. — И тя протегна ръка на бившия си опонент.
Ъруин се изправи и пое дланта й с две ръце.
— За мен е удоволствие да ви служа, госпожо кмет — каза той.
— Мюриъл — поправи го тя.
— Ъруин — каза той.
— Е, в такъв случай, Ъруин, какво ще кажете да останете на служба и да ни помогнете да уточним подробностите? Бихме могли да ги обсъдим утре по време на вечеря у дома — заяви тя.
— Ще дойда, Мюриъл — усмихна се топло Оправния.
— Мисля, че добре знам адреса.
78
В три часа следобед Кайли излезе от управлението и отиде пеша до офиса на Херц на Източна шейсет и четвърта улица. Един последен шанс — помисли си тя, когато се качи зад волана на „Шевролет Малибу“, — дай му още един шанс.
За кой ли път вече си повтаряше тези думи? И отговорът винаги беше един и същ.
— Не мога, Кайли — беше казвала майка й. — Обичам баща ти, но ми се изчерпаха шансовете.
Кайли беше на десет години, когато родителите й се разведоха. Тя не можеше да разбере майчината си логика. Ако истински обичаш някого, как така няма да му дадеш още един шанс, така че бракът ви да потръгне?
Двайсет и пет години по-късно, изправена пред същия труден избор, вече разбираше майка си.
Обичаше човека, за когото се беше омъжила преди десет години, но това не беше мъжът, чието сърце беше изпълнено с витриол, докато я беше нападал от болничното си легло. Наркотичната зависимост на Спенс явно се беше отразила и на двама им. Иначе как така тя се беше превърнала в жена, способна да подаде на съпруга си зареден пистолет, когато той заплаши, че ще се самоубие?
Оттогава двамата бяха разговаряли по телефона и с всеки следващ разговор той звучеше все повече като стария Спенс. Изричаше правилните думи и тя се надяваше, че той ще успее да събере счупените части на живота си и да измине обратно пътя към нея.
Не го беше предупредила, че ще отиде. Той можеше да откаже, а Кайли мразеше да приема „не“ за отговор. Време беше тя да се погрижи и да изясни своята част от взаимоотношенията им. И колкото и да не беше свикнала да се извинява за действията си, имаше едно нещо, което знаеше със сигурност — че не биваше да се извинява по телефона.
Двамата трябваше да се срещнат. Той можеше да се върне обратно у дома. Тя щеше да бъде до него, когато Спенс имаше нужда от нея, но нямаше да се опитва да регулира възстановяването му до най-малкия детайл. Самият той трябваше да го иска също толкова силно, колкото и тя.
Часът беше шест следобед, когато Кайли стигна до областна болница „Атлантик Кеър“. Освежи се от пътя в дамската тоалетна и след това с подновени грим, прическа и самочувствие се запъти към стаята му.
— Какво мога да направя за вас? — попита жената вътре.
— Съжалявам. Мислех, че това е стаята на съпруга ми.
— Това е стая 202 — отговори жената.
— О, грешката е моя — каза Кайли.
Нямаше грешка. Стая 202 беше стаята на Спенс. Тя отиде в сестринския сектор.
— Търся Спенс Харингтън. Можете ли да ми кажете в коя стая е?
— Харингтън ли? — повтори сестрата и провери нещо на компютърния екран пред себе си. — Беше изписан тази сутрин.
— Сигурна ли сте?
Сестрата я изгледа настойчиво, от което стана ясно, че не греши.
— Ако не ми вярвате, защо не му се обадите? — предложи тя.
Спенс имаше телефон с предплатена карта. Кайли набра номера му. Той вдигна още при първото позвъняване.
— Хей, какво става? — попита той.
— Случиха се щури неща на работа — каза Кайли. — След малко имаме уговорена среща с кметицата. Тя трябва да пристигне всеки момент. Ти какво правиш?