— Нищо ново. Нали знаеш как е в болниците? — отговори Спенс.
— Какво ще кажеш да дойда дотам утре или в сряда? — предложи Кайли.
— Това май не е много добра идея — уклончиво заговори Спенс. — Зак ми даде номера на горещата линия за наркозависими и аз им се обадих вчера. Тук в Атлантик Сити има много добър център за лечение. Имам организирана среща с тях и някой ще дойде да ме вземе утре сутринта, за да се запиша за рехабилитация.
— Това е чудесно, Спенс. Може ли да дойда да те видя там?
— Недей веднага. Доста стриктен режим имат. По-строг е дори от този в Орегон — без посетители, без телефони.
— Колко време няма да имам връзка с теб?
— Няма да е за дълго, най-много четири седмици.
— И после?
— Стига де, скъпа — засмя се той, — този въпрос изобщо не е честен. Знаеш, че от мен се очаква да премина през всичко това стъпка по стъпка, ден след ден.
— Спенс… — започна тя.
— Какво?
— Съжалявам.
— За какво?
— За всичко. Особено за четвъртък вечер, когато се опитах да ти дам оръжието си.
Той отново се разсмя.
— Това не го пробвай следващия път, когато арестуваш някоя отрепка. Защото оня може да го вземе и да те застреля. Ей, знаеш ли, санитарят дойде с количката с вечерята. Трябва да затварям.
— И кмет Сайкс току-що се появи. И аз трябва да вървя — тихо каза тя.
— Кайли…
— Какво?
— И аз съжалявам.
— За какво?
Последва още един смях не защото беше смешно, а защото облекчаваше болката.
— Ще си направя списък и ще ти го изпратя — обеща той. — Сега е по-добре да затварям, преди вечерята ми да е изстинала.
— Обичам те, Спенс.
— И аз те обичам, Кайли. Винаги съм те обичал и ще те обичам — изрече той и затвори.
Тя му вярваше. Не, не на плоските лъжи, че все още се намираше в болницата, за току-що пристигналата вечеря или за записването в центъра за лечение на зависимости, но с цялото си сърце вярваше, че той я обича.
И тя знаеше, че също щеше да го обича винаги.
Само че и на двамата им бяха свършили шансовете.
79
Същата сутрин бях получил покана на електронната си поща, принтирах я и я носих със себе си през целия ден. На картинката имаше бутилка „Кианти“ и две чаши върху покривка на червени и бели квадратчета — всичко напълно в стила на Черил.
Считайте се официално поканен на „Вечерята с лазаня на Черил“ — втора част.
Моят апартамент, 7:30 довечера. Не я проваляй.
Пристигнах в апартамента й десет минути по-рано. Тя ме прегърна и ме целуна още на прага, заигравайки се дълго с устните ми. Целувката й беше божествена на вкус.
— Идвам с дарове — подадох й аз букет цветя и бутилка вино с няколко класи по-качествено от това на поканата.
— Като благовъзпитана дама би трябвало да кажа: „О, не биваше“ — заяви тя и затвори вратата на апартамента зад нас. След което заключи: — Ала кого заблуждавам? Естествено, че трябва.
— Има и още — добавих аз и извадих найлонова торбичка от джоба. — Това е дребен подарък за дома.
Тя отвори торбичката и извади отвътре мъжко бельо и чисто нова четка за зъби.
— О, Зак, благодаря ти! Винаги съм искала точно такива — пошегува се Черил и додаде: — Аз също имам подарък за теб.
Хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята.
Осветлението беше приглушено, а във въздуха се носеше едва доловимият аромат на нейния парфюм.
— Готов съм за подаръка си — заявих аз, докато си мислех: О, боже, готов съм и още как!
Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина си. Беше празно.
— Ето, изцяло твое е — каза тя и хвърли вътре бельото и четката за зъби.
— Благодаря ти — притиснах я аз силно към тялото си.
— Задръж за малко — отскубна се тя от прегръдката ми, — вечерята е сервирана.
Последвах я в кухнята, отворих виното и налях две чаши.
— Тост! — обяви Черил. — За екипа на Джордан и Макдоналд, най-добрите проклети ченгета в този град!
Изпих наведнъж повечето вино в чашата си и побързах да я долея.
— И още един тост за екипа на Джордан и Робинсън, най-добрата проклета двойка в града! — добавих аз и пак отпих.
— Леле, това вино го вземаш за вода — отбеляза тя. — Труден ден, а?