Бяхме ги оставили спокойно да ни обкръжат, но за всеки случай бях разхлабил револверите си, а карабината «Хенри» лежеше напреки на коленете ми, готова за стрелба. Бях се качил отново на седлото. Черните размахваха копията със страховит рев, моментът беше много опасен. Когато ни обградиха напълно, млъкнаха, а сипаничавия спря пред мен и подхвана грубо на онзи завален арабски, както го говорят само негрите:
— Кои сте? Какво правите тук? Говори бързо, иначе ще те удуша?
— Чужденци сме и вървим мирно по пътя си — отвърнах аз.
— Лъжеш, вие сте баггара — изсъска той и сбута коня си по-близо.
— Казах ти истината, не сме баггара, а аз дори не съм арабин, а европеец.
— Куче, как смееш да ме мамиш? Европейците имат лица с цвят на водна пяна, а ти си тъмен и искаш да ме подведеш с лъжа, ще те удуша!
С тези думи той смушка коня си плътно до моя и протегна пестници към гърлото ми. Не исках да го убивам или наранявам, а само да се защитя, и то така, че да стана господар на положението и никой да не смее да ми посегне. За да ми са свободни ръцете подхвърлих светкавично карабината на Бен Нил, изправих се на стремената и в момента, когато поиска да ме сграбчи, го ударих с такава сила по слепоочието, че отхвръкна назад. Това бе добре трениралият удар, който в американските прерии ми бе спечелил почетното прозвище Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка. Той и тук произведе нужния ефект — веднага след удара сипаничавият исполин загуби съзнание. Улових го за пояса и издърпах напреки пред себе си. Докато го придържах с лявата ръка, измъкнах с дясната ножа си и викнах предупредително към хората му:
— Кротувайте! Мръднете ли, ще го пронижа! Ако останете мирни, нищо няма да му се случи. Аз съм приятел на нуехр, живях много седмици при племената лау, елиаб и агонг и станах техен брат, ала вас не познавам. Как е името на племето ви?
Отправих въпроса към един млад, як ездач, който, изглежда, бе най-смелият, защото беше замахнал с копието си към мен и го отклони само заради надвисналия над сипаничавия нож.
— Принадлежим към елиаб — отвърна мрачно той.
— В такъв случай би трябвало да ме познавате, тъй като бях при вас край Бахр ел Джебел.
— Нашето подразделение се изтегли към Бахр ел Гхазал — поясни той.
— Чух за това. Вашият предводител е Абу Дьом, Бащата на вятъра, наричан така, защото в боя има обичая да се носи към победата с бързината на вятъра. Той е най-силният и храбър воин от всички племена на нуехр.
— И все пак ти го надви с още по-голяма бързина.
— Аз? Как така? — запитах учудено. — Да не би пленникът в ръцете ми да е Абу Дьом?
— Да, той е, а аз съм негов син. Ти си силен и бърз като Абу ес Зида [3], за когото са ни разказвали нашите братя от Бахр ел Джебел.
— Абу ес Зида? Аз съм този, на когото елиаб дадоха това име, така е наистина.
Младият негър трепна изненадан и възкликна:
— Да, така е! Твоят придружител не се ли казва Бен Нил?
— Именно — потвърдих аз.
— Тогава вие сте наши приятели и не само ще освободите моя баща, но и ще ни помогнете срещу баггара. Позволи ми да те поздравя от името на всички наши войни!
Той дойде при мен и след това при Бен Нил, за да ни заплюе първо в лицето, сетне и по дясната ръка — учтивост, която незабавно върнахме. Не биваше да измиваме слюнката, трябваше да я оставим да изсъхне, защото колкото и гнусен да бе този начин на поздравяване, засвидетелстваше сключването на съюз на живот и смърт. Който иска да общува на «ти» с дивите народи, е длъжен да приема и неща, за които в родината навярно би отвърнал с плесница.