Джеймс Джойс
Грация
Двамата, които бяха в тоалетната по това време, се опитаха да го измъкнат, той беше безпомощен. Лежеше на пода, пред стъпалата, по които беше паднал. Успяха да го обърнат. Шапката му беше на около три ярда, дрехите му бяха обрали мръсотията и нечистотиите по пода, лицето му-също. Очите му бяха затворени, дишаше трудно. Тънка вада кръв течеше от ъгълчето на устата му.
Двамата джентълмени и един сервитьор го качиха по стълбите и го оставиха да лежи на пода на бара. След две минути около него се оформи кръг от любопитни зяпачи. Управителят на бара заразпитва присъстващите, дали някой не знае кой е той и кой е бил с него. Никой не го познаваше, но един от сервитьорите каза, че е сервирал на джентълмена ром.
— Сам ли беше?
— Не, сър! Имаше още двама джентълмени с него!
— Къде са те?
Никой не знаеше.
— Дайте му въздух! Зле е!
Пръстенът около него се разпръсна и пак се върна като ластик. Голямо тъмно петно кръв се стелеше на пода до главата му. Управителят се уплаши от сивотата на лицето на падналия и изпрати за полицай.
Яката му беше закопчана догоре. За момент отвори очи, после ги затвори отново. Един от джентълмените, които го донесоха, му сложи мръсната копринена шапка на главата. Управителят попита отново, дали някой не познава мъжа и къде са приятелите му. Вратата на бара се отвори и влезе полицай. Тълпата се оттегли в единия ъгъл на заведението, всички се стараеха да гледат към чашите на бара. Управителят започна да докладва, каквото знаеше. Полицаят, млад мъж, с дебело тромаво тяло, стоеше и слушаше. Движеше бавно главата си наляво — надясно и от време на време поглеждаше към тялото на пода, като че се чувстваше жертва на някаква измама. После свали ръкавиците си, извади малка книжка от джоба си, извади й химикал и бе готов да записва. Попита на явен провинциален акцент:
— Кой е човека? Име, адрес?
Един младеж, в колоездачески костюм си прочисти пътя всред зяпачите. Клекна до падналия и помоли за вода. Полицаят също клекна. Младежът почисти кръвта от устата на мъжа и помоли за бренди. Полицаят повтори автоматично, един сервитьор донесе чаша. Вкараха брендито в гърлото на пострадалия. След няколко секунди отвори очи и се огледа. Видя тълпата, осъзна положението и се опита да стане на крака.
— По-добре ли сте сега? — попита младежът в колоездаческото облекло.
— Нищо ми няма! — каза удареният.
Помогнаха му да стъпи на краката си. Управителят спомена нещо за болница и един от зяпачите даде съвет. Шапката беше поставена а главата на мъжа. Полицаят попита:
— Къде живеете?
Мъжът не отговори. Започна да навива краищата на мустаците си. Започна да си припомня какво му се бе случило. Не било нищо, само лек инцидент. Говореше доста гърлено.
— Къде живеете? — попита отново полицаят.
Мъжът помоли да му извикат такси. Висок пъргав слабоват човек, с дълго жълто палто, излезе от другия ъгъл на стаята. Като съзря човека извика:
— Здрасти, Том, стари приятелю! Какъв е проблема?
— Нищо ми няма!
Новодошлия огледа човека пред себе си и се обърна към полицая:
— Всичко е наред, полицай! Ще го изпратя у тях!
Полицаят докосна каскета си и каза:
— Добре, Мистър Пауър!
— Хайде, Том! Нямаш нищо счупено! Какво! Можеш ли да вървиш?
Младият мъж го подхвана под ръка и тълпата се раздели.
— Как успя да се замесиш в това? — попита Мистър Пауър.
— Джентълменът падна по стълбите. — каза младият мъж.
— Благодаря ви мно’о, сър! — каза пострадалият.
— За нищо…
— … и имаме малко…
— Не сега, не сега!
Тримата напуснаха бара, а зяпачите се скупчиха на вратата. Управителят заведе полицаят до мястото на инцидента. Единодушно решиха, че най-вероятно джентълменът се е подхлъзнал. Останалите се върнаха по местата си, а слугата бе изпратен да почисти следите от кръв.
Излизайки на улица Графтън, Мистър Пауър подсвирна. Пострадалият повтори отново:
— Много Ви благодаря, сър. Надявам се да се срещнем отново. Казвам се Кернан.
Шока и болката го бяха поотрезвили.
— За нищо! — каза младият мъж.
Стиснаха си ръце. Мистър Кернан бе вкаран в колата и докато Мистър Пауър даваше адреса на шофьора, пострадалият отново благодари на младежа и го покани да пият по нещо заедно.
— Друг път! — каза той.
Колата излезе по улица Уестморланд. Минаха покрай Баласт офис, часовникът показваше девет и половина. Духаше силен източен вятър откъм реката. Мистър Кернан започна да идва на себе си. Приятелят му го попита как е станало всичко това.
— Не мога… не мога да кажа. Езикът ми е наранен.
— Дай да видя!
Обърна се и погледна към устата на Кернан, но не се виждаше нищо. Запали клечка кибрит и пак се взря. При движението на колата пламъкът трепереше. Долните зъби и венците бяха покрити със засъхнала кръв, част от езика беше прехапана и откъсната.