— Да, да! — каза Мистър Кенан, опитвайки се да си припомни. — А, да сега си спомням, че дойде й един полицай. Добро хлапе изглеждаше. Ама как се е случило това, все пак?
— Ми стана така, че си се претрепал, Том. — каза сериозно Мистър Цунингам.
— Така си е! — каза Мистър Кернан, със същата сериозност.
— Надявам се, че си се оправил с полицая, Джак? — каза Мистър МакКой.
Мистър Пауър не харесваше християнското си име. Не беше праволинеен човек, но не можеше да забрави какъв кръстоносен поход беше направил МакКой и колко пари му трябваха, за да накара Мисис МакКой да се занимае с някакви свои си имагинерни ангажименти на село. Още повече, че негодуваше, че са го превърнали в жертва, а й играеше на ниско ниво. Отговори на въпроса, както й мистър Кернан. Кернан възнегодува от отговора. Той взимаше присърце своето жителство и искаше да живее в своя си град, без да се занимава с разни некадърници.
— Затова ли си плащаме данъците? — попита. — За да отглеждаме и обличаме тези неуки нехранимайковци… защото не са нищо повече…
Мистър Цунингам се засмя. Той беше подчинен на държавата само, докато беше на работа.
— Как да не са нищо повече, Том?
И с тънък провинциален акцент каза:
— 65, хвани си зелето!
Всички се захилиха. Мистър МакКой, който искаше да приключи с темата, каза, че никога не е чувал тази история. А Мистър Цунингам каза:
— Предполагам, казват, както знаете, за а имат място в депото, откъдето изнамират тези буйни селски младежи, както знаете. Сержантите ги строяват в редица с лице към стената и им вземат чиниите. — илюстрира историята с гротескни жестове.
— На вечеря, знаете. На вечеря, знаете, оня получава голяма червена купа със зеле на масата и голяма червена мръсна лъжица като черпак. Оня взема с лъжицата си от зелето и тича в стаята като вика „65, хвани си зелето“.
Всички се разсмяха отново. Но нещо не се понрави а Мистър Кернан. Помоли да му дадат да напише писмо.
— Онези момчета идват тук. — каза той. — помисли си ако станат шефове тук. Няма нужда да ти казвам какви хора са, Мартин.
Мистър Цунингам пак каза с акцент:
— Като всички по този свят. Има си добри, има си и лоши.
— А да, можеш да намериш и някой добър и свестен, предполагам! — каза Кернан.
— По-добре да си нямаш работа с такива! — каза МакКой.
Мисис Кернан влезе в стаята и сложи поднос на масата.
— Заповядайте, вземете си, джентълмени.
Мистър Пауър стана и й предложи стола си да седне. Отказа, тъй като гладела долу, размениха си по едно кимване с Мистър Цунингам, зад гърба на Мистър Пауър, и тръгна да излиза от стаята. Съпругът й я извика:
— Нямаш ли нещо за мен, пиленце?
— О, за теб! Само шамар за теб! — каза тя.
Съпругът пак се провикна:
— Нищо за горкото си малко мъжле?
Господата отпиха от чашите, оставиха ги на масата и зачакаха. После Мистър Цунингам се обърна към Пауър и каза неочаквано:
— В четвъртък вечер, нали така каза, Джак?
— Четвъртък! — каза Пауър.
— Прието!
— Можем да се срещнем в Мак Аули! — каза Мистър МакКой. — Обичайното място!
— Но не бива да закъсняваме, щото иначе ще е пълно! — каза Пауър.
— Да, в седем и половина! — каза МакКой.
— Чудесно! — каза Цунингам.
— Тогава в седем и половина в Мак Аули.
Последва кратка тишина. Мистър Кернан почака да види, дали ще му обяснят за какво става дума. После попита:
— Е, накъде вее вятърът пък сега?
— А нищо! Просто сме предвидили да решим един малък проблем, четвъртък. — каза Цунингам.
— Опера? — попита Кернан.
— Не, не… малък духовен проблем…
— О!
Пак тишина! После Пауър каза:
— Да ти кажа честно Том, решили сме да направим малко отстъпление…
— Да, така си е! Джак, МакКой и аз сме решили да се поочистим малко делвата от проблемите.
Каза метафората с такава енергия и продължи окуражен от собственият си глас:
— Виждаш, а и сигурно си съгласен, че си имаме голяма колекция от нехранимайковци, един за всички, всички за един! — обърна се към Пауър. — Хайде, признай си!
— Признах си! — каза той.
— И аз! — каза МакКой.
— Ей за това сме решили да поизчистим малко територията! — каза Цунингам.
После като че ли му просветна изведнъж една мисъл в главата. Обърна се към инвалида и каза:
— Дявол знае, Том, какво ми дойде наум! Можеш да се присъединиш към нас!
— Страхотна идея! — каза Пауър. — Четиримата заедно!
Мистър Кернан не каза нищо. Предложението почти не докосна съзнанието му, проумя само, че някакви духовни движения ще се грижат за поведението му. Реши, че достойнството му не позволява да се меси. Дълго време само слуша разговора, без да каже и дума, едва прикриваше враждебността си, докато приятелите му спореха за йезуитите.