— Ушите ти бучат ли? Моите — да. Мисля, че навярно съм ослепяла.
Фокс я придърпа към възглавницата, за да се облегне на нея вместо на него, и включи нощната лампа. Лейла изпищя и закри очите си с ръка.
— Е, добре, не съм ослепяла, но сега може да ослепея. — После плахо надникна между пръстите си. — Правил ли си го някога така…
— Не. Беше за първи път. — Все още чувствайки лека слабост в краката, той седна до нея. „Жалко“, помисли си Лейла, защото гледката в цял ръст й харесваше. — И беше мощно.
— Твърде слабо казано. Няма подходяща дума. Мисля, че не бихме издържали да го правим така всеки път.
— Само в специални случаи.
Тя се усмихна и събра сили да се надигне и опре глава на рамото му.
— Наближава първа пролет. Мисля, че е достатъчно специален случай.
Фокс се засмя и потърка лице в косите й. „Обичам те“, помисли си той, но този път запази думите за себе си.
Фокс имаше среща извън кантората и Лейла се възползва от спокойния следобед, за да прочете части от третия дневник на Ан Хокинс. Нямаше, както се бяха надявали, магическо заклинание, формула или подробни указания как се убива демон, съществувал векове. Това я караше да вярва, че Джайлс Дент не е разкрил отговорите на любимата си. Подходът на Сибил бе по-мистичен: щом Ан е знаела, знаела е и че онова, което трябва да бъде сторено за унищожаването на Туис, може да загуби отчасти или напълно силата си, ако отговорите са дадени наготово.
Струваше й се твърде отвлечено и вбесяващо и посвети доста време на опити за четене между редовете. Резултатът бе разочарование и главоболие. Защо хората не се изразяваха ясно и просто? Обичаше да следва точни указания. Щеше да ги запише, ако ги откриеха и приложеха успешно, в случай че бъдещите поколения се сблъскат с подобен проблем.
— Защо не дойдеш отново? — промълви тя. — Ела и ми кажи нещо, Ан. Просто го разкрий. После всички ще продължим живота си нормално.
Докато изричаше това, чу входната врата да проскърцва и скочи на крака. Влезе Брайън О’Дел.
— Здравей, Лейла. Извинявай. Стреснах ли те?
— Не… Малко. Не очаквах никого. Фокс е извън кантората днес следобед.
— Ааа… Добре. — Брайън пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Бях в града и реших да се отбия.
— Той едва ли ще се върне преди шест. Ако искате да предам нещо…
— Не. Нищо важно. Знаеш ли, щом съм дошъл, не е зле да надникна там вътре. — Мъжът извади едната си ръка от джоба и посочи с палец. — Фокс спомена, че иска нов паркет в кухнята и още едно-две неща. Ще направя измервания. Да ти донеса ли кафе или нещо друго?
Лейла наклони глава.
— Как ще измервате без ролетка?
— Ще взема една от пикапа си.
— Господин О’Дел, Фокс ли ви помоли да наминете следобед?
— Ааа… Той не е тук.
— Именно. — Също като сина, бащата никак не умееше да лъже. — Затова ви е помолил да ме нагледате. Може би нямаше да се досетя, ако съпругата ви не бе дошла преди около час с дузина яйца. Като събера две и две, надушвам бавачки.
Брайън се усмихна, почесвайки се по главата.
— Разкрит съм. Фокс не иска да стоиш сама тук. Не го упреквам. — Приближи се и седна на един от столовете за посетители. — Дано не му се караш.
— Няма — въздъхна тя и също седна. — По един и друг начин, всички се тревожим един за друг. Но мобилният телефон е в джоба ми и номерата на всички, които познавам, са на бързо избиране. Господин О’Дел…
— Брайън.
— Брайън, как понасяте всичко това? Да знаете какво ще се случи, какво може да сполети Фокс?
— Знаеш ли, бях на деветнадесет, когато се роди Сейдж. — Мъжът зае поза, издаваща, че не бърза и няма нищо против да поостане, със свит крак, опрян на другото коляно. — Джоан беше на осемнадесет. Две хлапета, които си мислеха, че знаят всичко, че са предвидили всичко, но когато се появи твое дете, целият свят се преобръща. Част от мен не е престанала да се тревожи от тридесет и три години. — Усмихна се, докато го казваше. — Мисля, че по отношение на Фокс тази част е значителна. Честно казано, бесен съм, че детството и невинността му бяха отнети. Прибра се в онзи ден, на десетия си рожден ден, и вече не беше дете, не същото като преди.
— Разказа ли ви какво се е случило? Онази сутрин, когато се е върнал от Свещения камък?
— Иска ми се да вярвам, че сме били добри родители в много отношения, и в едно съм сигурен, че бяхме. Знаеха, че могат да споделят всичко с нас. Беше се опитал да ни метне, че ще си правят лагер в задния двор на Кал, но и за двама ни с Джоан беше ясно, че кроят нещо друго.