— Някой да не е? — Куин погледна всички. — Това е голямо „за“.
— Да действаме.
— Не бързай толкова, смелчаго — каза Сибил на Гейдж. — Въпреки че ритуалът е ясен, има подробности и процедура. Шестимата трябва да застанем в ритуален кръг. Момиче до момче, момиче до момче, като на парти. До Свещения камък. Кал, случайно да пазиш ножа, който си използвал първия път?
— Скаутският ми нож? Разбира се.
— Разбира се, че го пази.
Впечатлена, Куин се приближи и го целуна по бузата.
— Ще ни бъде нужен. Имам списък с необходимите неща. И ще съчиним заклинанието. Трябва да изчакаме до пълнолуние, да започнем половин час преди и да завършим половин час след полунощ.
— О, за бога!
— Ритуалът изисква ритуалност — сопна се Сибил на Гейдж. — И уважение, и адски много вяра. Пълнолунието ще ни даде светлина, реална и магическа. Времето преди полунощ е за доброто, а другият половин час — за злото. Това е часът, мястото и най-добрият ни шанс магията да подейства. Приеми го като събиране на козове в наша полза. Имаме две седмици да уточним подробностите, да изгладим дреболиите… или да се откажем от идеята и да се молим на Бога. Междувременно… — Сибил погледна празната си чаша. — Ще си налея още вино.
Моментално започна обсъждане и Гейдж се измъкна, за да последва Сибил в кухнята.
— От какво се страхуваш?
— О, не зная. — Тя напълни чашата си догоре с каберне. — От смърт и разруха.
— Ти не се плашиш лесно, така че говори.
Сибил отпи малка глътка, когато се обърна към него.
— Не си единственият, който има видения за предстоящите атракции.
— Какво видя този път?
— Видях най-добрата си приятелка да умира, както и още една жена, която обикнах и започнах да уважавам. Видях любимите им да загиват в опит да ги спасят. Видях и твоята смърт сред кръв и огън. А аз останах жива. Какво по-страшно може да има? Да видиш как всички умират, и единствен да останеш жив.
— Това ми се струва по-скоро нервност и чувство за вина, отколкото предзнаменование.
— Не върша нищо, за което да се чувствам виновна. Хубаво беше, че в съня ми се получи. Видях хелиотропа цял върху Свещения камък при пълнолуние и за миг засвети по-силно от слънцето. — Сибил издаде дълга, тиха въздишка. — Не искам да си тръгна през гората сама, така че ми направи една услуга. Не умирай!
— Ще се постарая.
Деветнадесета глава
Навън, под слабата светлина на нарастващата луна, Лейла целуна Фокс за лека нощ. Лекият допир на устните им бе последван от втори, нежен и омайващ като нощния въздух.
— Мисля, че трябва да остана тук тази нощ. — Но тя се притисна към него за още една целувка. — Сибил е нервна, Куин е разсеяна. И днес са се карали. Нужен им е рефер.
— Аз мога да остана. — Той ласкаво прокара зъби по долната й устна. — За подкрепление.
— Ще ме разсейваш. Вече съм разсеяна. — След тих стон, Лейла се отдръпна. — Освен това усещам, че ще отидеш у Кал. Тримата имате нужда да поговорите.
— Поводът е сериозен. — Фокс плъзна ръце към китките й. — Ти си готова.
— Това не беше въпрос.
— Не. Видях го. Виждам го и сега.
Малко неща биха я зарадвали повече от този единствен, почти нехаен вот на доверие.
— Време е за следващата стъпка. Впрочем, искам ден отпуск утре.
— Добре.
— Просто „добре“? — Лейла поклати глава. — И няма да попиташ „за какво“, или „кой ще работи в офиса, по дяволите“?
— Три-четири дни в годината, не повече, можехме просто да не ходим на училище. Казвахме: „не ми се ходи утре“, и нямаше проблем. Не се налагаше да се правим на болни или да съчиняваме лъжи. Мисля, че същото важи и за работата.
Лейла се отпусна в прегръдката му, с обвити около кръста му ръце и преплетени пръсти.
— Имам страхотен шеф. Дори изпраща родителите си да ме наглеждат, когато съм сама в офиса.
Фокс направи гримаса.
— Може да съм споменал, че…
— Нямам нищо против. Всъщност дори съм доволна. Успях да си побъбря с майка ти, после с баща ти… който малко ме замайва, защото толкова си приличате, когато се усмихвате.
— Неустоимият чар на рода О’Дел. Действа безотказно.
Лейла се засмя и се наведе назад.