Фокс се събуди, плувнал в студена пот. Все още долавяше мириса на кръвта, на дима и овъглените тела на обречените и прокълнатите. Гърлото му пареше от виковете, изтръгнали се от него в съня. Бе тичал, спомни си той. Все още дишаше тежко и сърцето му препускаше. Бе тичал по опустелите улици на Холоу, между опожарени сгради, опитвайки се да стигне до Лейла, преди…
Протегна ръка. Нямаше я до него.
Скочи от леглото и нахлузи чифт боксерки в движение. Викаше я, но още преди да види отворената врата, знаеше къде е била подмамена в съня си.
Хукна навън в хладната пролетна нощ, също както в съня. Босите му крака шляпаха в луд бяг по плочки, асфалт и трева. Задушлив дим замъгляваше пустите улици, насълзяваше очите му, изгаряше гърлото му. Навсякъде около него сградите бяха обхванати от пламъци. „Не са истински“, каза си той. Огънят бе измама, но опасността — реална. Дори когато пареше кожата му, проникваше през плочките и изгаряше стъпалата му, Фокс продължаваше да тича.
Сърцето му щеше да изскочи, щом я зърна да върви между фалшивите пламъци. Плъзгаше се през дима като видение и светлината на огъня пробягваше по тялото й в яростен танц. Фокс извика, но тя не се обърна, не спря. Когато я хвана и завъртя с лице към него, очите й бяха слепи.
— Лейла! — Разтърси я. — Събуди се. Какво правиш?
— Прокълната съм — почти запя тя, с усмивка, която приличаше на гримаса от болка. — Всички сме прокълнати.
— Хайде. Да се прибираме у дома.
— Не. Аз съм майката на смъртта.
— Лейла… Ти си Лейла. — Опита се да проникне през мъглата в съзнанието й, но откри само лудостта на Хестър. — Върни се. — Потискайки собствената си паника, Фокс я сграбчи по-здраво. — Върни се, Лейла. — Докато тя се опитваше да се отскубне, плътно обви ръце около нея. — Обичам те. Лейла, обичам те.
Притисна я още по-силно, удави всичко — страх, гняв и болка — с любовта си.
Най-сетне тя се отпусна в прегръдката му и започна да тръпне.
— Фокс…
— Всичко е наред. Не е истина. Тук съм. Аз съм истински. Разбираш ли?
— Да. Не мога да мисля. Сънуваме ли?
— Вече не. Ще се върнем у дома. Ще влезем на топло.
Задържа ръката си, обвита около талията й, и се обърна.
Момчето се плъзгаше над пламъците като дете на скейтборд, с израз на злорадство и наслада, и развети от вятъра тъмни коси. Подтикнат от напиращия гняв, Фокс импулсивно се подготви за скок.
— Недей — промълви Лейла със слаб от изтощение глас и се облегна на него. — То те предизвиква, иска да ни отдели един от друг. Мисля, че заедно сме по-силни.
Смърт за единия, живот за другия. Ще изпия кръвта ти и ще посея семето си в младата ти женска.
— Не! — Този път Лейла трябваше да обвие ръце около врата му, за да му попречи да се втурне напред. Насочи мислите си към него. „Не можем да победим тук. Остани с мен. Трябва да останем заедно.“ — Не се отделяй от мен — каза тя на глас.
Беше жестока борба — да се измъкнат под нечистотията, с която създанието ги обсипваше. Да изминат пътя, докато момчето кръжеше около тях, смееше се ехидно и ръмжеше върху невидимия си скейтборд над пламъците. Но огънят постепенно стихна. Когато стигнаха до стъпалата към апартамента на Фокс, нощта отново бе ясна и хладна и се долавяше само лек мирис на сяра.
— Студена си. Да се връщаме в леглото.
— Трябва само да поседна. — Лейла се отпусна на един стол и безсилна да стори друго, се предаде на треперенето. — Как ме намери?
— Сънувах го. Бягането през града, огъня… всичко. — За да я стопли, той грабна от дивана покривката, изтъкана от майка му, и я метна върху голите й крака. — Към парка, към езерото, но в съня стигнах твърде късно. Беше мъртва, когато те извадих от водата.
Лейла посегна към ръцете му и ги усети студени като своите.
— Трябва да ти разкажа. Беше като в Ню Йорк, когато сънувах, че ме изнасилва. Когато в съня си бях Хестър и то ме изнасили. Исках всичко да свърши. Щях да се самоубия, да се удавя. Тя го е сторила. Нямаше начин да я спра. Беше завладяло съзнанието ми.
— Сега не е.
— По-силно е. Ти го почувства. Знаеш това. Фокс, то едва не ме накара да се самоубия. Достатъчно силно е да го стори, ако не сме защитени — Куин, Сибил и аз. Би могло да ни използва срещу вас. Да ме накара да те убия.
— Не.
— По дяволите! Ако ме бе накарало да вляза в кухнята, да взема нож и да го забия в сърцето ти? Щом може да ни обсебва, докато спим…