Събраха се у Кал, за да започнат похода от пътеката, близо до дома му. Гората се бе променила от предишния път, осъзна Лейла. Тогава имаше сняг, задържал се в сенките, и пътеката бе разкаляна и хлъзгава, а дърветата стърчаха голи и зловещи. Сега клоните им бяха покрити с нежна зеленина и белите цветове на дивите дрянове проблясваха под залязващото слънце.
Сега тя имаше нож в кожен калъф, който се търкаше в хълбока й.
Веднъж бе изминала този път към неизвестното с още петима души и обожаваното куче на Кал. Сега знаеше какво може да ги очаква и вървеше към него като част от екипа. Вървеше до мъжа, когото обичаше. Затова имаше много повече за губене.
Куин забави, посочвайки към калъфа на колана й.
— Това нож ли е?
— Нарича се фро.
— За какво ти е, по дяволите?
— Инструмент. — Сибил посегна зад нея да провери тежестта му. — Служи за разцепване на дърва по посоката на влакната. По-безопасно е, отколкото с брадва. Този, съдейки по големината и формата му, навярно е за бамбук, японците са ги използвали за дялкане на бамбукови клечки по време на поход.
— Щом тя казва — съгласи се Лейла.
— Е, и аз искам нож, брадва или каквото и да е. Не — реши Куин, — искам мачете. С хубава дълга дръжка и зловещо извито острие. Трябва да си купя мачете.
— Можеш да вземеш моето следващия път — каза й Кал.
— Имаш мачете? Господи, моят човек е пълен с изненади. За какво ти е мачете?
— За косене на плевели и треви. По-скоро прилича на коса.
— Каква е разликата? Не. — Куин протегна ръка, преди Сибил да заговори. — Няма значение.
— Тогава ще кажа само, че може би трябва да поискаш коса, защото по традиция обикновено е с дълга дръжка. Но… — Сибил замълча. — От дърветата тече кръв.
— Случва се — каза Гейдж. — Това прогонва туристите.
Гъстата червена течност се спускаше на тънки струи по кората и се разпростираше по килима от листа. Във въздуха се носеше мирис на обгоряла мед, докато следваха пътеката към Хестърс Пул.
Там спряха до кафявата вода, която заклокочи и доби червен оттенък.
— Дали демонът знае, че сме тук? — тихо заговори Лейла. — Или е неговата система за сигурност. Нима мисли, че нещо подобно може да ни изплаши на този етап, или е туристическа атракция, както казва Гейдж?
— Може би по малко от двете. — Фокс й подаде кока-кола, но тя поклати глава. — Системите за сигурност изпращат сигнал. Ако Голямото зло не знае, че сме тръгнали насам, ще разбере, когато стигнем до определено място.
— И това е пресечната точка… на енергии — обясни Куин. — Място с мощна сила. Щом… О, господи!
Нещо изплува от езерото и тя смръщи ноздри.
— Мъртъв заек.
Кал сложи ръка на рамото й и го притисна по-силно, когато на бълбукащата повърхност се появиха още трупове.
Птици, катерички, лисици… Куин издаде звук на съжаление, но извади фотоапарата си и започна да документира. Смъртта изпълни въздуха със зловоние.
— Доста се е постарал тук — промърмори Гейдж.
Точно тогава над водата се показа разплуто тяло на сърна.
— Достатъчно, Куин — каза Кал.
— Не е — отвърна Куин, но прибра апарата. Гласът й бе суров, в очите й се четеше ярост. — Не е достатъчно. Били са безобидни и това е техният свят. Зная, че е глупаво да се разстройвам заради… фауната, когато на карта са заложени човешки животи, но…
— Хайде, Кю. — Сибил сложи ръка на кръста й и я накара да се обърне. — Нищо не може да се направи.
— Трябва да ги извадим. — Фокс се взираше в потресаващата гледка, напрягайки волята си да издържи, да остане хладнокръвен. — Не сега, но ще се върнем и ще ги извадим. Ще изгорим труповете. Не е само техният свят, а и нашият. Не можем да го оставим така. — После рязко се обърна, обзет от напиращ гняв, и почти нехайно каза: — Тук е. Гледа ни.
„И чака“, помисли той, докато заемаше мястото си в колоната на пътеката към Свещения камък.
Студът обхвана гората. Въпреки че бе измама, сковаваше до кости. Фокс затвори ципа на якето с качулка, без да забави крачките си, и хвана ръката на Лейла, за да я стопли в своята.
— Иска само да ни сплаши.
— Зная.
Фокс настрои ума си към шумоленето и ръмженето. „Следва ни неотлъчно, помисли си той. Знае накъде отиваме, но не и какво ще сторим, когато стигнем там.“
Гръм раздра ясното небе и от него бликна дъжд, който пронизваше плътта като иглички. Фокс повдигна качулката си, Лейла — също. Вятърът задуха на ледени, яростни пориви, които превиваха дърветата и изтръгваха листата от клоните. Той обви ръка около нея за опора, приведе се и продължи напред през пороя.