„Роса по розови листенца, друг път“, помисли си Фокс, но запази спокойствие.
— Всичко наред ли е там отзад? — Вече бе проверил с мисълта си, но утвърдителните викове му вдъхнаха повече увереност. — Ще направим верига — каза той на Лейла. — Застани зад мен и се хвани за колана ми. Кал знае какво да прави. Ще се държи за теб, и така нататък.
— Да запеем нещо — извика тя.
— Какво?
— Да запеем песен, която всички знаем. Нека има весела глъчка.
Фокс се усмихна през яростта на бурята.
— Влюбен съм в гениална жена.
Песен, която всички знаят, помисли си той, докато Лейла хващаше колана му. Това бе лесно.
Започна с „Нирвана“, предполагайки, че и всеки от другите често си е тананикал тяхна песен през последните си ученически години. Припевът отекваше дръзко, докато капките се сипеха остри като диаманти. Продължи с малко от „Смешинг Пъмпкинс“, малко от Спрингстийн, премина на „Пърл Джем“ и леко сладникавата Шерил Кроу.
Следващите двадесет минути крачеха през безмилостната буря в стройна колона като войници, пеейки версията на Фокс за „Демоничен рок“.
Постепенно бурята отслабна, докато остана само хладен бриз и леко ръмене. Най-сетне седнаха на прогизналата земя, за да си поемат дъх и отпуснат скованите си от болка мускули.
— Това ли са възможностите му? — Ръцете на Куин трепереха, докато подаваше термос с кафе. — Ако е така…
— Не — прекъсна я Фокс. — Просто си играе с нас. Но проклети да сме, ако не отвърнем на номерата му. Гората ще бъде мокра, може би трудно ще запалим огън.
Той срещна погледа на Кал, който откачаше каишката на Лъмп от колана си.
— Предвидил съм това. Да продължаваме. Аз ще застана начело за малко.
Огромно черно куче със святкащи зъби скочи на пътеката и заплашително заръмжа. Докато Фокс посягаше към калъфа с ножа си, Сибил се изправи. Извади изпод якето си револвер и хладнокръвно изстреля шест куршума.
Кучето изскимтя от болка и ярост, кръвта му задимя и засъска на земята. После изчезна сред вихрушка във въздуха с енергичен скок.
— Ето ти — за това, че развали прическата ми.
Сибил метна разрошените си къдрици назад, докато отваряше ципа на вътрешния си джоб за кутия с амуниции.
— Добре.
Също на крака, Гейдж протегна ръка. Огледа револвера, лъскав 22-ри калибър с перлена дръжка. Обикновено би се засмял при вида на такова оръжие, но тя си служеше с него като професионалист.
— Нещо, с което се сдобих по законен път.
Сибил взе обратно револвера си и сръчно го зареди.
— О! — Фокс мразеше огнестрелните оръжия и инстинктивно потръпна. Но не можеше да не се възхити на… дързостта й. — Това ще накара Голямото зло да се замисли.
Тя го прибра в кобура под якето си.
— Е, не може да цепи дърва, но има своите предимства.
Въздухът отново се затопли, младите листа проблеснаха на вечерното слънце, докато шестимата изминаваха останалата част от пътя до Свещения камък.
Той се издигаше от обгорялата земя сред открита местност, представляваща почти съвършен кръг. Монументът, който според всички изследвания се бе оказал от обикновен варовик, се открояваше като загадъчен олтар в пролетния здрач.
— Първо огъня — реши Кал и свали раницата си. — Преди да стане тъмно.
Отвори я и извади две подпалки.
След не особено приятния поход, смехът на Фокс бе като мехлем.
— Бива си те, Хокинс.
— Човек трябва да е подготвен. Ще започнем с тези, ще струпаме дърва около тях и пламъците ще ги изсушат. Трябва да свършат работа.
— Сладък е, нали? — каза Куин, обви ръце около врата на Кал и весело се сгуши в прегръдката му. — Сериозно.
Събраха камъни и клони, свалиха мокрите си якета и ги окачиха на коловете, които Фокс издялка, с надеждата огънят да ги изсуши. Препекоха донесените от Куин сандвичи с пуешко на заострени клечки, разделиха си топеното сирене на Сибил и ябълковите резени на Лейла и се нахвърлиха на храната като гладници.
Когато се спусна мрак, Фокс разчупи няколко кексчета, докато Кал проверяваше фенерчетата.
— Хайде — подкани той Куин, която жално поглеждаше към сладкишите. — Можеш да се поглезиш.