— Очите ти. — Фокс размаха ръка пред лицето на Кал. — Как е зрението?
— Стига. — Кал отблъсна ръката му. — Всичко е наред. Страхотно е, че трите части се сляха. Добра работа, Сибил.
Приближиха се и, както по време на ритуала, застанаха в кръг около камъка и този върху него.
— Е, добре. — Куин овлажни устни. — Някой трябва да го вземе… някой от мъжете, защото принадлежи на тях.
Преди Фокс да вдигне ръка и да посочи Кал, двамата с Гейдж посочиха него.
— Мамка му.
Той отърка ръце в дънките си и посегна към камъка. Главата му се отпусна назад и цялото му тяло затрепери. Когато Лейла го сграбчи, той избухна в смях.
— Майтапя се.
— За бога, Фокс!
— Просто малка шега. — Той стисна камъка в ръката си. — Затоплен е. Може би от страховития магически огън или си е топъл. Свети ли? Наистина ли червените петна светят?
— Сега — да — промълви Лейла.
— То… то не разбира това. Не може да го проумее. Не виждам… — Фокс се олюля, светът се завъртя около него. Лейла хвана ръката му и той отново се опомни. — Държа смъртта му в ръцете си.
Подтикната от Гейдж, Сибил се приближи.
— Как така, Фокс? Как е възможно този камък да е неговата смърт?
— Не зная. Нали се досещате, заради онова, което направихме. Нашата кръв го разпали. Този камък е част от нещо, което трябва да сторим, за да го унищожим. Имаме силата да го сторим. През цялото време сме я имали.
— Но беше разделен на три — добави Лейла. — Досега. Докато се съединихме… всичките.
— Направихме това, за което дойдохме тук. — Куин протегна ръка и потърка камъка. — И оцеляхме. Сега се сдобихме с ново оръжие.
— Което не знаем как да използваме — изтъкна Гейдж.
— Нека просто го отнесем у дома и го съхраняваме на сигурно място. — Кал огледа местността. — Дано никой не е носил нещо ценно в раницата си, защото са изпепелени. Хладилните чанти — също.
— Жалко. — Фокс хвана ръката на Лейла, целувайки наранената й длан. — Искаш ли да се поразходим на лунна светлина?
— С удоволствие. — Нима можеше да има по-подходящ момент, помисли си тя. — Добре че оставих дамската си чанта у Кал. Сетих се за нещо. Кал, ключовете са там, но бих искала да ги задържа, ако с баща ти нямате нищо против.
— Никакъв проблем.
— Какви ключове? — попита Фокс и изтри петно от сажди върху лицето си.
— За магазина на Главната. Трябваха ми, за да го покажа на Куин и Сибил. Според твоята преценка на дърводелец или адвокат е подходящ, но щом ще отварям бутик за дамско облекло, държа да го видят женски очи.
— Държиш… какво?
— Ще ми трябва твоята помощ, надявам се, и на баща ти, за да обсъдим какво може да се направи. И ще се опитам да очаровам баща ти, за да получа специалната отстъпка за клиентка, влюбена в сина му. Надявам се да е значителна, защото клиентката е хлътнала до уши. — Тя енергично изтупа прахта от ризата му. — Факт е, че дори и да получа кредит, разчитам на теб да кажеш добра дума за мен в банката… ще бъда на строго ограничен бюджет.
— Каза, че не го искаш.
— Казах, че не зная какво искам. Вече зная. — В ясния й зелен поглед проблесна насмешка. — Май съм забравила да го спомена.
— Да, определено.
— Е — тя го побутна по рамото, — имах твърде много други грижи напоследък.
— Лейла…
— Искам свое място. — Опря глава на рамото му, докато вървяха. — Готова съм да преследвам мечтите си. Кога, ако не сега, за бога? Впрочем, смятай това за двуседмичното ми предизвестие.
Той се спря и обхвана лицето й с длани, докато другите тътреха крака покрай тях.
— Сигурна ли си?
— Ще съм твърде заета да наглеждам майстори, да купувам стока и да се боря с демони, за да поддържам ред в кантората ти. Ще трябва да се справиш някак.
Той докосна с устни челото й, бузите й, устните й и се усмихна широко.
— Добре.
Изтощен и доволен, продължи с нея зад другите по пътеката, озарена от лунна светлина. Тази нощ бяха извършили тайнство. Бяха направили избор и открили пътя си.