Когато я видя, се спусна по-дълбоко.
Още веднъж очите им се срещнаха, още веднъж ръцете й се протегнаха към него.
Прегърна го. Устните й се впиха в неговите в целувка, студена като водата. После го повлече със себе си надолу.
Събуди се задъхан, с пресъхнало и парещо гърло. Усети мъчителна болка в гърдите, когато посегна към ключа на лампата, и се надигна, за да седне на ръба на леглото и да успокои тежкото си дишане.
„Не съм в гората, не съм в езерото“, каза си той. Беше в собственото си легло, в собствения си апартамент. Потърквайки очи с длани, си напомни, че вече би трябвало да е свикнал с кошмарите. Той, Кал и Гейдж бяха измъчвани от тях на всеки седем години от десетия си рожден ден. Трябваше да е свикнал и с усещанията, които се пренасяха наяве.
Все още трепереше от студ, кожата му бе настръхнала върху скованите кости. Металният вкус на водата в езерото бе останал в гърлото му. Не е истински, помисли си Фокс. Не по-истински от кървящите дървета или огъня, който не гореше. Просто поредното сплашване от злия демон. Никакви трайни следи.
Стана, излезе от спалнята и продължи през хола към кухнята. Извади бутилка студена вода от хладилника и изпи половината на един дъх.
Когато телефонът звънна, отново го обзе тревога. На дисплея бе изписан номерът на Лейла.
— Какво има?
— Ти си добре. — Прозвуча дълга, накъсана въздишка. — Добре си.
— Защо да не съм?
— Аз… боже, три сутринта е. Съжалявам. Пристъп на паника. Събудих те. Извинявай.
— Не ме събуди. Защо да не съм добре, Лейла?
— Беше просто сън. Не биваше да ти се обаждам.
— Бяхме до Хестърс Пул.
Последва миг мълчание.
— Аз те убих.
— Като адвокат, бих казал, че за обвинението делото ще е трудно, защото жертвата е жива и здрава и стои в собствената си кухня.
— Фокс…
— Беше сън. Лош, но все пак само сън. Той се възползва от слабостта ти, Лейла. — И от моята, осъзна Фокс, защото исках да спася момичето. — Мога да дойда там. Ще…
— Не, не, чувствам се достатъчно глупаво, че ти се обадих. Изглеждаше толкова реално, знаеш как е.
— Да, зная.
— Не мислех, просто грабнах телефона. Вече съм по-спокойна. Ще поговорим утре.
— Добре. Опитай се да поспиш.
— Ти също. Фокс, радвам се, че не съм те удавила в Хестърс Пул.
— Аз също съм много щастлив от този факт. Лека нощ.
Фокс отнесе бутилката в спалнята си. Там се спря до прозореца, който гледаше към улицата. Холоу бе тих и застинал като на снимка. Нищо не помръдваше. Хората, които обичаше, хората, които познаваше, се намираха в безопасност в леглата си.
Но той остана там, вперил поглед в мрака и замислен за целувката, която бе мъртвешки студена. И все пак възбуждаща.
— Можеш ли да си спомниш още подробности?
Сибил водеше записки за съня на Лейла, докато тя допиваше кафето си.
— Мисля, че ти казах всичко.
— Добре. — Сибил се облегна назад на стола в кухнята и потупа с молива по бележника си. — Изглежда, двамата с Фокс сте сънували един и същи сън. Ще бъде интересно да видим дали подробностите съвпадат, или има разлики.
— Интересно.
— И поучително. Можеше да ме събудиш, Лейла. Всички знаем какво е да сънуваш тези кошмари.
— Почувствах се по-спокойна, след като разговарях с Фокс и се уверих, че не е мъртъв. — Лейла успя да се усмихне. — Пък и нямам нужда от психоанализа, за да разбера, че донякъде сънят ми е породен от онова, за което говорихме снощи. Страхът ми да не нараня някого от вас.
— Особено Фокс.
— Може би. Работя за него все пак. И трябва да действаме заедно. Ние с теб и Куин плуваме в едни и същи води. Не се тревожа толкова за вас двете. Ти ще кажеш на Куин за съня ми.
— Веднага щом се върне от тренировка. Предполагам, че е замъкнала и Кал във фитнес клуба и сигурно ще го придума да намине за кафе. Мога да кажа и на двамата, а някой ще осведоми Гейдж. Гейдж се държа малко грубо с теб снощи.
— Да.
— Ти имаше нужда.
— Може би. — „Няма смисъл да хленча“, помисли си Лейла. — Нека те попитам нещо. Скоро ще се наложи и вие с Гейдж да обедините силите си. Как според тебе ще стане?