— Ще се справя някак, когато настъпи моментът. Мисля, че ще намерим начин да се сработим, без никой от нас да пострада.
— Щом казваш. Ще отида да се преоблека за работа.
— Искаш ли да те откарам?
— Не, благодаря. Разходката ще ми се отрази добре.
Лейла не виждаше смисъл да бърза. Алис Хоубейкър бе в офиса, пък и нямаше много работа. Не й се струваше разумно да си бъбри с Фокс за общия им сън, докато Алис е там. Не беше и най-подходящият момент за урок по развиване и, по-важното според нея, контролиране на способностите й.
Щеше да свърши това-онова за няколко часа, да изпълни някоя и друга поръчка на Алис. Трябваха й само няколко дни, за да свикне с ритъма в офиса. Ако имаше интерес или желание за постоянна работа като мениджър на адвокатска кантора, практиката при Фокс щеше да е от полза.
Но знаеше, че за няколко седмици ще й омръзне до смърт.
Това няма значение, напомни си Лейла, когато решително се отправи към площада. Важното бе да помага на Фокс, да получава заплата и да е заета с нещо.
Спря на площада, откривайки още един важен факт. Можеше да стои тук и без страх да се взира в счупените стъкла или закованите с дъски прозорци. Имаше воля да застане срещу последиците от случилото се предишната вечер и да си обещае, че ще направи всичко възможно да спре това зло.
Зави по главната улица, за да измине няколкото преки до кантората на Фокс.
Беше приятно градче, ако човек можеше да забрави за онова, което се случваше в него на всеки седем години. Имаше прекрасни стари къщи покрай главната улица и кокетни малки магазини. Изглеждаше доста оживено за малко градче. Стабилно, пълно със стари познайници, които вършеха всекидневната си работа. Това би трябвало да й носи известна утеха.
Харесваха й широките тераси, орнаментите на парапетите, красивите дворчета и тротоари. Струваше й се приятно, красиво място, поне привидно, и не твърде идилично, за да е скучно.
Бързо бе свикнала и с неговия ритъм. Тук хората ходеха пеша, спираха се да побъбрят със съсед или приятел. Ако пресечеше улицата и влезеше в „При мамчето“, щяха да я поздравят по име и да попитат как е.
На половината път спря пред малкия магазин за сувенири, от който бе избрала няколко дребни украшения за къщата. Собственичката стоеше отпред и се взираше в счупените си прозорци. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.
— Съжалявам. — Лейла се приближи към нея. — Мога ли с нещо да помогна…
Жената поклати глава.
— Просто някакви стъкла, нали? Стъкла и предмети. Много изпочупени неща. Няколко от онези проклети птици влязоха вътре, съсипаха половината ми стока. Бяха така настървени, като пияници на купон. Не зная какво да правя.
— Толкова съжалявам.
— Казвам си: „Имаш застраховка. И господин Хокинс ще се погрижи за прозорците. Той е добър хазяин, бързо ги поправят“. Но това сякаш няма значение.
— И аз бих страдала — каза Лейла и сложи ръка на рамото й за утеха. — Имахте много красиви неща.
— Сега са изпочупени. Преди седем години някакви хлапаци, поне така предполагаме, влязоха с взлом и съсипаха всичко. Не оставиха нищо, нашариха стените с цинизми. Трудно се съвзехме, но все пак се справихме. Не зная дали сега имам силата отново да стъпя на крака. Не зная дали имам тази сила.
Жената тръгна към вратата на магазина и влезе зад счупеното стъкло.
„Не само изпочупени стъкла и предмети, помисли си Лейла, когато продължи, а и разбити мечти.“ Един акт на злоба можеше да съсипе толкова много.
С натежало сърце влезе в офиса. Госпожа Хоубейкър седеше на бюрото и чаткаше с пръсти по клавишите.
— Добро утро! — Тя прекъсна работата си и се усмихна на Лейла. — Изглеждаш чудесно.
— Благодаря. — Лейла свали сакото си и го окачи в гардероба. — Една приятелка от Ню Йорк опакова дрехите ми и ми ги изпрати. Да ви донеса ли кафе, или има нещо, с което искате да започна веднага?
— Фокс каза да влезеш при него, когато дойдеш. Има около тридесет минути преди уговорена среща, така че върви.
— Добре.
— Днес ще си тръгна в един. Не забравяй да напомниш на Фокс, че трябва да отиде в съда утре сутринта. Отбелязано е в графика му, а и му изпратих съобщение, но не е зле да му кажеш още веднъж към края на деня.
— Няма проблем.
Вървейки по коридора, Лейла си каза, че всъщност Фокс няма навик да забравя и съвсем не е толкова разсеян, колкото си въобразява Алис. Вратите на кабинета му бяха отворени и тъкмо да почука на касата, тя изведнъж спря и остана с втренчен поглед.