Той стоеше гърбом към бюрото си пред прозореца, с дънките, които носеше, когато нямаше работа в съда, и измъкната риза и жонглираше с три червени топки. Краката му бяха разтворени, изражението — съвършено спокойно, а тигровите очи се въртяха, следейки кръга, докато ръцете му хващаха и хвърляха, хващаха и хвърляха…
— Можеш да жонглираш.
Гласът й наруши ритъма му, но той успя да хване две топки с една ръка и третата с другата, преди да полетят из стаята.
— Да. Помага ми да мисля.
— Можеш да жонглираш! — повтори тя, смаяна и развеселена.
Фокс толкова рядко я виждаше да се усмихва така, че отново подхвърли топките във въздуха.
— Въпрос на бързина. — Когато Лейла се засмя, той ги тласна по-високо и започна да ходи и да се върти, докато ги хвърля. — Три предмета, дори четири, с еднаква големина и тегло не са голямо предизвикателство. Ако искам нещо по-трудно, бих избрал смесени. Това е просто жонглиране за подпомагане на мисълта.
— За подпомагане на мисълта — повтори Лейла, когато Фокс отново улови топките.
— Да. — Той отвори чекмеджето на бюрото и ги прибра вътре. — Прояснява ума ми, когато… — Едва сега успя да я огледа. — Ооо! Изглеждаш… добре.
— Благодаря. — Бе облякла пола и късо вталено сако и сега се питаше дали не е твърде официално за тази й длъжност. — Получих останалите си дрехи и си помислих, че щом са тук… Е, казал си да дойда.
— Така ли? А, да — спомни си той. — Почакай. — Приближи се до вратите и ги затвори. — Искаш ли нещо?
— Не.
— Добре. — Проясненият му от жонглирането ум отново се замъгли, щом зърна краката й, така че отиде до минибара и извади кока-кола. — Хрумна ми, че можем да използваме малкото свободно време, което имам тази сутрин, за да сравним подробностите от сънищата си. Да седнем.
Тя се настани на единия от столовете за посетители, а Фокс — на другия.
— Ти започни пръв — каза Лейла.
Когато завърши разказа си, той стана, отвори малкия хладилник и извади бутилка диетично пепси. Сложи го в ръката й и отново я накара да остане втренчена, докато се връщаше на мястото си.
— Това пиеш, нали? Заредила си хладилника си у дома.
— Да. Благодаря.
— Искаш ли чаша?
Лейла поклати глава. Този малък жест не биваше да я изненадва и все пак я трогна.
— Сигурно имаш и диетичен спрайт за Алис.
— Разбира се. Защо не?
— Защо не — промълви тя и отпи. — И аз бях в гората — започна Лейла. — Но не сама. Тя беше в главата ми или аз в нейната. Трудно е да се каже. Чувствах отчаянието й, страха й, сякаш са мои. Аз… никога не съм забременявала, не съм раждала, но усещах тялото си различно. — Поколеба се, но си напомни, че бе успяла да опише тези подробности пред Сибил. Можеше да ги сподели и с Фокс. — Гърдите ми бяха натежали и разбирах, знаех, че съм кърмила. По същия начин изживях изнасилването й. Беше същото осъзнаване. Знаех къде отивам.
Отново замълча и се обърна така, че да вижда лицето му. Фокс я слушаше по особен начин и тя знаеше, че чува не само думите й, а и какво се крие зад тях.
— Не познавам тази гора, била съм там само веднъж, но знаех къде се намирам и че вървя към езерото. Знаех защо. Не исках да отивам. Не исках да отивам там, но не можех да се спра. Не можех да спра нея. Всичко в мен крещеше, защото не исках да умра, но тя искаше. Не можеше да понесе повече.
— Какво не можеше да понесе?
— Тя помнеше. Помнеше изнасилването, ужаса, онова, което бе в нея. Помнеше нощта до камъка. Той… онова създание е имало власт над нея и я е принудило да обвини Джайлс Дент в изнасилването си, да заклейми него и Ан Хокинс като магьосници. Мислеше, че са мъртви. Не можеше да живее с чувството за вина. Казал й е да бяга.
— Кой?
— Дент. На поляната, малко преди пожара, той я погледнал с искрено съжаление и й простил. Казал й да бяга. Побягнала. Била е само на шестнадесет. Всички мислели, че детето е на Дент, и я съжалявали. Тя знаела истината, но се бояла да проговори.
Лейла усещаше пронизваща болка, докато разказваше. Усещаше онзи страх, онзи ужас и отчаяние.
— През цялото време се е страхувала, Фокс, и е обезумяла от страха, от вината и спомените, още преди да роди детето. Почувствах всичко това, бушуваше в нея… и в мен. Искаше да сложи край. Да повлече детето със себе си и да унищожи и него, но сърце не й даде да го стори.