Съсредоточените му състрадателни очи се присвиха срещу Лейла.
— Мислела е да убие бебето?
Лейла кимна и бавно си пое дъх.
— Страхуваше се от него, мразеше го и все пак го обичаше. Създанието. Не дъщеря си. Искам да кажа…
— Хестър не е гледала на детето си като на човешко същество.
— Да. Да. Но все пак не е могла да го убие. Ако го бе сторила… помислих си, че ако го бе сторила, аз нямаше да съм тук. Дала ми е живот, като е пощадила детето, а сега щеше да ме убие, защото съм свързана с нея. Вървяхме и ако ме е чувала, навярно си е помислила, че съм един от множеството гласове в главата й, които я подлудяват. Не успях да я накарам да ме послуша, да разбере. Тогава те видях. — Замълча, за да отпие още глътка, да добие кураж. — Видях те и си помислих: „Слава богу! Слава богу, че той е тук“. Усещах камъните в ръката си, когато ги вземах, усещах натежалите джобове на роклята, с която бях облечена. Не можех да сторя нищо, но си помислих…
— Помислила си, че аз ще я спра. — „Както и аз“, спомни си Фокс. Беше се втурнал да спасява момичето.
— Ти я викаше, казваше й, че няма вина. Побягна към нея… към мен. И мисля, че тя те чу. Почувствах, че иска да ти повярва. После се озовахме във водата, потъвахме. Не мога да кажа дали тя падна, или скочи, но бяхме под водата. Опитах да не изпадам в паника. Не се паникьосвай. Добра плувкиня съм.
— Капитан на плувния отбор.
— Казвала съм ти това? — Лейла успя да се засмее и отново накваси гърлото си. — Казах си, че мога да стигна до повърхността, дори с камъните в джобовете. Силна съм. Но не успях. По-лошо, не можах дори да опитам. Не само камъните ме теглеха надолу.
— А и Хестър.
— Да. Видях те да се гмуркаш във водата, а после…
Лейла затвори очи и стисна устни.
— Всичко е наред. — Той протегна ръка и я сложи върху нейната. — И двамата сме добре.
— Фокс, не зная дали беше тя, или аз… не зная. Двете те сграбчихме.
— Целунахте ме.
— Убихме те.
— Във всеки случай краят беше лош, но не се случи наистина. Макар и толкова ярък и осезаем, беше просто сън. Труден начин да проникнем в съзнанието на Хестър Дийл, но вече знаем повече за нея.
— Защо ти беше там?
— Как мислиш? Ние с теб сме свързани по особен начин. Имал съм общи сънища и с Кал и Гейдж. Същото е. Но този път е нещо повече, друг вид връзка. В съня виждах теб, Лейла, не Хестър. Чувах те. Това е интересно, нещо, върху което си заслужава да помислим.
— Докато жонглираш?
Той се усмихна широко.
— Не би навредило. Трябва да…
Прозвуча сигналът на интеркома му.
— Господин Едуардс е тук.
Фокс се изправи и натисна бутона на бюрото си.
— Добре. Нека почака само минута. — Обърна се към Лейла, когато и тя стана. — Трябва ни още малко време. Последната ми среща за днес е в…
— Четири. Госпожа Халидей.
— Точно така. Добра си. Ако нямаш някаква уговорка, може да се качим горе, след като приключа, и да продължим.
„Време е за първия урок“, помисли си Лейла.
— Добре.
Фокс я придружи до вратата и я отвори.
— Може да вечеряме — започна той.
— Не искам да те затруднявам.
— Имам номера на всяко заведение, предлагащо храна за вкъщи в радиус от десет километра.
Лейла се усмихна.
— Добър план.
Фокс излезе с нея в предния кабинет, където сто и двадесет килограмовия Едуардс едва се побираше на стола. Шкембето му, скрито под бяла тениска, се издуваше над колана на дънките като възглавница. Оределите му прошарени коси се подаваха под бейзболна шапка с надпис на марка трактори. Мъжът бавно се изправи и хвана подадената ръка на Фокс.
— Как сте? — попита Фокс.
— Ти ми кажи.
— Да влезем, господин Едуардс. Ще поговорим вътре.
„Този мъж работи на открито“, реши Лейла, когато Фокс поведе клиента към кабинета си. Може би бе фермер, строител или озеленител. Малко над шестдесетте и отчаян.
— Каква е неговата история, Алис? Можеш ли да ми кажеш?
— Спор за имот — отвърна Алис, докато събираше запечатани пликове. — Тим Едуардс има ферма на няколко километра южно от града. Строителни предприемачи купиха част от съседната земя. Оказа се, че са преминали границата на имота на Тим с около осем акра. Предприемачът ги иска, Тим — също. Ще отскоча до пощата.