— Мога да отида аз.
Алис размаха пръст.
— Ще ме лишиш от разходката и клюките. Тук са бележките по споразумение за тръст, което Фокс изготви. Можеш да ги набереш на компютъра, докато се върна.
Веднага щом остана сама, Лейла се залови за работа. След десет минути започна да се пита защо на хората им е нужен толкова сложен и високопарен език, за да изразят очевидното. Ровеше се в компютъра, вдигаше телефона, уговаряше срещи. Когато Алис се върна, Лейла имаше няколко въпроса. Забеляза, че Едуардс си тръгна далеч по-обнадежден.
В един часа отново бе сама и доволна от споразумението, което Алис бе прегледала и одобрила. На втората страница запримигва сигналната лампичка на принтера, че мастилницата му е празна. Отиде до шкафа за консумативи срещу малката библиотека със специализирана литература, надявайки се Фокс да има резервни. Забеляза кутията на горния рафт.
„Защо винаги това, което ти е нужно, се оказва нависоко?“, запита се тя. Защо изобщо имаше толкова високи рафтове, когато не всеки бе метър и осемдесет? Повдигна се на пръсти, протегна ръка и успя да побутне ъгъла на кутията над ръба. Подпирайки се с една ръка на долния рафт, я придвижи с още няколко сантиметра напред.
— Ще отида да си взема нещо за обяд — каза Фокс зад нея. — Ако искаш… Чакай, аз ще я сваля.
— Почти се справих.
— Да, и всеки момент ще падне на главата ти.
Той се приближи и протегна ръце нагоре точно когато Лейла се обърна.
При допира, при сблъсъка на телата им, тя повдигна глава и погледът и уханието й го обгърнаха като сатенени панделки. Очите на морска сирена го накараха да се почувства леко замаян и обзет от желание. Помисли си: „Успокой топката, О’Дел“. Но допусна грешката да плъзне поглед надолу към устните й. И загуби самообладание.
Бавно се наведе и я чу да затаява дъх. Устните й се разтвориха и последните сантиметри, които ги деляха, изчезнаха. Кратък допир, лек като перце, после отново. Миглите й се спуснаха над неустоимите й очи и тя потърка устните му със своите.
Целувката стана по-дълбока, бавно проникване до топлината, която замъгли сетивата му и ги изпълни с нейното очарование, и единственото му желание бе да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Докато се удави.
Лейла издаде някакъв звук, на наслада или уплаха, не можеше да бъде сигурен при нахлуващата кръв, от която ушите му бучаха. Но му напомни къде се намират. И в какво положение. Прекъсна целувката, осъзнал, че тласка Лейла навътре в отворения шкаф.
— Извинявай. Съжалявам. — Тя работеше за него, за бога! — Не биваше. Беше непочтено. Беше… — Невероятно. — Беше…
— Фокс?
Фокс светкавично се отдръпна крачка назад, щом чу гласа зад себе си. Когато се обърна, краката му се подкосиха.
— Мамо!
— Извинявайте, че ви прекъсвам.
Жената погледна сина си с лъчезарна усмивка. После Лейла.
— Здравей. Аз съм Джоан Бари. Майката на Фокс.
„Защо никога няма удобна дупка в пода, когато на човек му се иска да потъне в земята от срам?“ — помисли си Лейла.
— Казах ти, че Лейла ми помага в кантората. Тъкмо…
— Да, видях. — Все още усмихната, майка му не каза нищо повече.
Беше от жените, които биха накарали всеки да ги зяпа, дори и да не е жалък глупак. С тези буйни кафяви коси, които се виеха покрай скулестото лице с плътни устни без червило и издължени бадемови очи, чийто израз сякаш издаваше едновременно насмешка, любопитство и търпение. Джоан имаше високо, стройно тяло, на което дънките с ниска талия, ботушите и прилепналият пуловер стояха съвършено.
Явно Фокс бе загубил ума и дума и Лейла смутено прочисти гърлото си.
— Трябваше ми… нов пълнител за принтера. Кутията е на горния рафт.
— Да, да. Щях да я сваля. — Фокс се обърна и отново се сблъска с нея. — Извинявай. Боже!
Миг след като взе кутията, Лейла я грабна и бързо се отдалечи.
— Благодаря!
— Можеш ли да ми отделиш минута? — попита Джоан с напевен тон. — Или бързате да продължите онова, което прекъснах, когато влязох?
— Стига, мамо!
Фокс тръгна приведен пред нея към кабинета си.
— Хубавица е. Кой би могъл да ви упрекне за малката игра на шеф и секретарка?
— Мамо… — Той прокара пръсти през косите си. — Не беше това, което изглеждаше. Просто… Няма значение. — Седна на стола си. — Какво има?
— Трябваше да свърша няколко неща в града. Едното беше да се отбия при сестра ти за обяд. Спероу казва, че не те е виждала от две седмици.