— Канех се да намина.
Джоан се облегна на бюрото му.
— Няма да умреш, ако поне веднъж в седмицата хапваш нещо, което не е пържено и натъпкано с химикали, Фокс. А и би трябвало да подпомагаш бизнеса на сестра си.
— Добре. Днес ще отида.
— Освен това отидох да занеса няколко керамични сувенира при Лори. Сигурно си видял какво е станало с магазина й.
— Не конкретно. — Спомни си за изпочупените витрини и труповете на гарвани по главната улица. — Какви са щетите?
— Големи. — Джоан повдигна ръка към трите кристала, които висяха на верижка на шията й. — Фокс, тя говори за затваряне. За преместване в друг град. Сърцето ми се къса. И съм изплашена. Страхувам се за теб.
Той стана, обви ръце около шията й и потърка буза в нейната.
— Всичко ще се оправи. Работим по въпроса.
— Искам да направя нещо. Аз, баща ти, цялото семейство искаме да помогнем.
— Помагала си ми през всеки ден от живота ми. — Притисна я. — Ти си моето мамче.
Тя се отдръпна назад и обхвана лицето му с ръце.
— Наследил си този въздействащ чар от баща си. Поглеждаш ме и ме уверяваш, че всичко ще е наред.
Без колебание или умиление, очите му срещнаха нейните.
— Ще бъде. Повярвай ми.
— Вярвам. — Тя го целуна по челото, по бузата, после по другата и леко докосна устните му със своите. — Но все още си моето бебче. Очаквам да се грижиш добре за себе си. Сега отивам да обядвам при сестра ти. Специалитет на деня е салатата й с патладжани.
— Ммм!
Разбирайки, тя го смушка в корема.
— Защо не затвориш кантората и не заведеш онова хубаво момиче на обяд?
— Хубавото момиче работи за мен.
— Как съм могла да възпитам такъв праведник? Отчайващо е. — Джоан го смушка още веднъж, преди да тръгне към вратата. — Обичам те, Фокс.
— И аз те обичам, мамо. И ще те изпратя — бързо добави той, сигурен, че майка му без никакви скрупули ще се спре до бюрото на Лейла и ще я заразпитва.
— Ще имам друга възможност да си поговоря насаме с нея — нехайно отбеляза Джоан.
— Да. Но не днес.
Салатата не бе никак лоша и докато се хранеше на бара, Фокс успя да си побъбри с по-малката си сестра. Както винаги в добро настроение след разговора с нея, закрачи обратно към кантората, наслаждавайки се на изпълнения с оживление слънчев ден. Би му се порадвал повече, ако не бе налетял на заместник-шерифа Дерик Напър, смъртния си враг от детство, който излезе от бръснарницата.
— О, по дяволите, какво ли води О’Дел насам? — Напър сложи тъмните си очила и огледа улицата в двете посоки. — Странно, не виждам никакви линейки за гонене.
— Готина подстрижка, за сметка на градския бюджет. Получил си тлъста премия, а?
На суровото ъгловато лице на Напър се появи широка усмивка.
— Чух, че си бил до площада снощи по време на инцидента. Не остана да дадеш показания и не се яви като свидетел. Като адвокат би трябвало да знаеш добре гражданските си задължения.
— Грешиш, и не за първи път. Отбих се при шерифа тази сутрин. Явно не казва всичко на жалкото си кутре.
— Не помниш ли колко пъти това кутре е сритвало задника ти в миналото, О’Дел?
— Помня много неща.
Фокс отмина. Някогашен побойник, помисли си той, вечен гадняр. Бе сигурен, че преди края на Седемте с Напър отново ще се спречкат. Но засега го прогони от мислите си.
Имаше работа и докато отваряше вратата на офиса си, призна, че има проблем за решаване. Най-добре бе веднага да се заеме с това.
Когато влезе, Лейла носеше вазата с цветя, която Алис Хоубейкър винаги слагаше в офиса. Изведнъж застина.
— Налях им чиста вода. Никой не се обади, докато те нямаше, но довърших споразумението за тръста и го разпечатах. На бюрото ти е.
— Добре. Слушай, Лейла…
— Не знаех дали има нещо за оформяне по делото на господин Едуардс, или…
— Добре, добре. Остави тези цветя.
Взе вазата от ръцете й и я сложи на най-близката масичка.
— Наистина са поувехнали…
— Престани. Увлякох се и се извинявам.
— Вече го направи.
— Отново поднасям извиненията си. Не искам да се чувстваш неудобно, защото в кантората сме работодател и служител, а си позволих волност с теб. Нямах намерение… Просто устните ти бяха там.