— А къде да бъдат? — Смущението й изчезна и тонът й стана опасно невинен. — Ако не на лицето ми, между носа и брадичката?
— Не. — Фокс потърка с пръсти челото си. — Да, но не. Устните ти бяха… забравих, че не бива, че е крайно непочтено при тези обстоятелства. Мога само да цитирам Шестата поправка или да пледирам за временна невменяемост.
— Можеш да пледираш, за каквото искаш, но нима видя устните ми, които бяха на мястото си, да изричат думи като „не“, „спри“ или „разкарай се, по дяволите“? А имаха пълната възможност.
— Добре. — Той замълча за миг. — Много е неловко.
— Преди или след като споменем и за майка ти?
— Тогава се превръща в истински фарс. — Пъхна ръце в джобовете си. — Да смятам ли, че няма да ме съдиш за сексуален тормоз на работното място?
Тя наклони глава встрани.
— Да смятам ли, че няма да ме уволниш?
— Гласувам „за“ и по двата въпроса. Значи всичко между нас е наред?
— Тип-топ е. — Лейла взе вазата и я отнесе до масата, на която обикновено стоеше. — Впрочем, поръчах нова резервна мастилница за принтера.
После хвърли поглед към него и леко присви устни.
— Добре си се сетила. Ще бъда… — Той посочи към кабинета си.
— А аз ще бъда… — Тя посочи към бюрото си.
— Добре. — Фокс продължи навътре. — Добре — повтори той и погледна към шкафа. — Господи!
Четвърта глава
В четири и четиридесет и пет Фокс изпрати последния си клиент до вратата. Навън мартенският вятър подмяташе кафяви листа по тротоара и две хлапета с качулки едва се придвижваха напред през него. Може би отиваха към залата за видеоигри в боулинг центъра, предположи Фокс. Да откраднат малко време за забавления преди вечеря.
Имаше дни, в които и той бе готов да се бори с вятъра по пътя дотам за няколко игри „Галаксия“. Всъщност беше го направил и миналата седмица. Ако това говореше, че е незрял, не бе болка за умиране. Някои неща не се променяха.
Чу Лейла да говори по телефона и да казва на клиент, че утре господин О’Дел има работа в съда, но тя може да запише приемен час за друг ден през седмицата.
Когато се обърна, я видя да попълва графика на монитора по свой ефективен начин. От този ъгъл виждаше краката й под плота на бюрото и забеляза, че потраква със стъпало, докато работи. Сребърните й обици проблеснаха, когато се завъртя, за да затвори телефона, и очите й срещнаха неговите. Мускулите на корема му трепнаха.
Определено не бе незрял в това отношение. Слава богу, че имаше и неща, които се променят.
Навярно глуповатата усмивка на лицето му я накара да го погледне учудено.
— Какво има?
— Нищо. Просто малко философски размисъл. За нещо важно ли беше обаждането?
— Не е спешно. Относно договор за съавторство. Две жени, които пишат готварски книги и вярват, че творенията им ще се превърнат в бестселъри. Рейчъл Рей, както се представи, иска да узаконят сътрудничеството си преди големия успех. Имаш натоварен график за тази седмица.
— Значи ще мога да си позволя китайска храна за вечеря, ако не си размислила.
— Само да изключа компютъра.
— Давай. И аз ще изключа своя. Може да се качим горе през кухнята.
Фокс угаси компютъра в кабинета си, нарами куфарчето си и се опита да си спомни в какво състояние е оставил апартамента си.
Ох! Осъзна, че има още едно нещо, в което не се е променил от дванадесетгодишен.
Най-добре да не мисли за това, реши той, защото бе твърде късно да направи нещо по въпроса. Всъщност колко зле можеше да бъде?
Влезе в кухнята, където госпожа Хоубейкър държеше кафемашината, микровълновата печка и съдовете, които според нея бяха подходящи за клиенти. Знаеше, че зарежда и бисквити, защото той редовно ги опустошаваше. Там бяха и вазите й, и кутиите с ароматни чайове.
Кой щеше да зарежда бисквити след напускането й? Внезапно обзет от тъга, Фокс се обърна, когато Лейла везе.
— Тя купува провизии с постъпленията в касичката ми за глоби, която никога не остава празна. Сигурно ти е казала за нея.
— Долар за всяка ругатня, честна система. Солидното съдържание на касичката ти издава, че не си никак пестелив на цинизми и честно си плащаш. — „Толкова е тъжен“, помисли си Лейла, изпитвайки желание да го прегърне и да погали тези разрошени чупливи коси. — Зная, че ще ти липсва.
— Може би ще се върне. Така или иначе, животът продължава. — Той отвори вратата към стълбището. — Държа да те предупредя, че госпожа Хоубейкър не се занимава с апартамента ми и дори отказва да се качва в него след един злощастен инцидент, свързан със спане до късно и забравено пране… сигурно горе е безпорядък.