— Имах набито око… Да. — Лейла въздъхна, сърдита на себе си. — Не зная защо продължавам да отричам. Да, често долавях нагласите. Собственичката наричаше това вълшебен усет. Мисля, че не е била далеч от истината.
— Как го правеше?
— Ако консултирам клиентка, просто се съсредоточавам върху нея, върху желанията и предпочитанията й… и мисля какво бих могла да й предложа. Вслушвам се в думите й, в езика на тялото и в собствената си преценка какво би й стояло добре. И понякога, винаги съм си мислела, че е инстинкт, получавах образ в съзнанието си за обувките или роклята, която търси. Казвах си, че просто съм прочела между редовете на казаното от нея, но всъщност чувах това гласче. Може би съм долавяла мисиите им. Не зная.
„Най-сетне го приема, помисли си той, свиква с това, което носи в себе си.“
— Била си уверена в способностите си, сигурна в здравата почва под краката си, която също носи спокойствие. Но си била съвестна. Искала си да намериш това, което истински ще им хареса, за да останат доволни. И да продадеш нещо. Нали?
— Разбира се.
— Същата програма, но на друг канал. — Фокс пъхна ръка в джоба си и извади няколко дребни монети. Преброи ги върху дланта си, закривайки я с другата си ръка. — Колко са?
— Аз…
— Сумата е в главата ми. Отвори вратата.
— Господи! Почакай. — Лейла отпи още глътка вино. Твърде много мисли се въртяха в собствената й глава, осъзна тя. Трябваше да се отърси от тях. — Не ми помагай! — каза рязко, когато Фокс посегна към ръката й. — Просто… недей.
„Скътай ги някъде, повтаряше си Лейла. Проясни ума си. Отпусни се. Съсредоточи се.“ Защо Фокс мислеше, че тя може да се справи с това? Откъде бе толкова сигурен? Колко мъже на света имаха толкова красиви мигли? Опа! Не се разсейвай. Лейла затвори очи и визуализира вратата.
— Долар и тридесет и осем. — Изведнъж очите й се отвориха широко. — О!
— Добре се справи.
Тя подскочи при почукването на вратата.
— Доставчикът. Опитай с него.
— Какво?
— Докато разговарям с момчето и му плащам, прочети мислите му.
— Но това е…
— Грубо вмешателство, разбира се. Ще пожертваме принципите в името на напредъка. Прочети мислите му — изкомандва Фокс, стана и тръгна към вратата. — Хей, Каз, как я караш?
Хлапакът беше на около шестнадесет, предположи Лейла. Дънки, памучен пуловер, високи маратонки „Найк“, които изглеждаха сравнително нови. Стърчаща кафява коса, малка сребърна халка на дясното ухо. Кафявите му очи я огледаха от главата до петите, спирайки се на моменти, докато торбичките и парите преминаваха от ръка на ръка.
Лейла си пое дълбоко дъх и побутна онази врата.
Фокс я чу да издава някакъв звук зад гърба му, нещо средно между въздишка и изсумтяване. Той размени още няколко думи с момчето, подхвърляйки и нещо за баскетбол.
После затвори вратата и остави торбичките на масата.
— Е?
— Мисли, че си задръстен.
— Такъв съм.
— Мисли, че съм горещо парче.
— Вярно е.
— Запита се дали ще ти излезе късметът тази вечер. Самият той не би имал нищо против апетитна хапка. Нямаше предвид яйчените рулца.
Фокс отвори торбичките.
— Каз е на седемнадесет години. Всяко момче на тази възраст непрекъснато мисли за апетитни хапки. Имаш ли главоболие?
— Не. Беше лесен. По-лесен от теб.
Фокс се усмихна.
— И момчетата на моята възраст мислят за същото, но обикновено знаят кога трябва да се задоволят само с яйчени рулца. Да вечеряме.
Не се опита да я целуне отново, дори когато я откара до квартирата. Лейла не знаеше дали си е помислил за това, но реши, че е най-добре да не се опитва да разбере. Собствените й мисли и чувства бяха като омотано кълбо с много възли, което я накара да се вслуша в съвета на Фокс да медитира. Откри Сибил на дивана в хола с книга и чаша чай.
— Здравей. Как мина?
— Добре. — Лейла се отпусна на един фотьойл. — Изненадващо добре. Всъщност, чувствам се малко замаяна. Сякаш съм изпила два скоча.
— Искаш ли чай? Има още в чайника.
— Може.
— Аз ще ти донеса чаша — каза Сибил, когато Лейла понечи да стане. — Изглеждаш капнала.
— Благодаря. — Със затворени очи, Лейла опита да започне йога дишане, да си представи отпускането, от пръстите на краката нагоре. Едва стигна до глезените, и се предаде. — Фокс казва, че трябва да медитирам — каза тя на Сибил, която се върна с изящна чашка върху чинийка. — Медитацията ме отегчава.