— Явно сексът е бил страхотен.
— И още как. — Куин раздвижи задните си части на стола и избухна в силен похотлив смях. — Винаги съм мислила, че любовните романи преувеличават, че удоволствието от секса е по-голямо, когато си влюбена, но аз съм живо и невероятно щастливо доказателство. Е, стига толкова за мен. Ти как си?
Ако не се бе събудила изпълнена с енергия, помисли си Лейла, този кратък разговор с Куин несъмнено щеше да я ободри.
— Макар и не невероятно щастлива, и аз се чувствам доста бодра. Сибил стана ли?
— В кухнята е, със сутрешното си кафе и вестник. При кратката ни среща спомена, че си постигнала известен напредък с Фокс вчера.
— Спомена ли, че случайно бяхме хванати да се мляскаме в шкафа, при това от майка му?
Куин ококори яркосините си очи.
— Не беше много словоохотлива. Ти ще ми кажеш.
— Току-що го направих.
— Искам подробности.
— А аз искам кафе. Идвам веднага.
Още нещо, което й бе липсвало, осъзна Лейла. Забавното споделяне на лични подробности с приятелки.
В кухнята Сибил хапваше половин соленка, докато четеше разстлания на масата вестник.
— Нито дума за гарваните в днешния брой — заяви тя, когато Лейла влезе. — Странно наистина. Вчера имаше само кратка статия, без много подробности и никакъв коментар.
— Типично, нали? — Лейла замислено си наля кафе. — Никой не обръща голямо внимание на това, което се случва тук. А когато има разкази на очевидци или въпроси, те бързо отшумяват или се превръщат в легенди.
— Дори хората, които са го преживели и все още живеят тук, са забравили. Или то ги кара да забравят.
— Онези, които имат ясни спомени, напускат града. — Лейла си взе кофичка кисело мляко. — Като Алис Хоубейкър.
— Изумително е. Засега няма други сведения за нападения на животни или необясними случки. Поне днес. Е — Сибил вяло сви рамене и започна да сгъва вестника, — ще проследя две много тънки нишки към мястото, където Ан е прекарала липсващите две години. Бясна съм — добави Сибил, докато ставаше. — През седемнайсети век тук не е имало толкова много хора. Защо не можем да открием тези, които търсим, по дяволите?
До обяд Лейла успя да поработи със съквартирантките си. После облече сив панталон и обу ботуши с висок ток за следобеда в кантората.
По пътя забеляза, че стъклата на магазинчето за сувенири са сменени. Бащата на Кал бе съвестен хазяин, който явно много се гордееше с града си. Но забеляза голямата, надписана на ръка табела „Ликвидация“ на витрината.
„Жалко“, помисли си тя, когато продължи. Животът, който хората бяха изградили или се опитваха да изградят, рухваше, без да имат никаква вина. Някои го оставяха да лежи в руини, загубили надежда и воля за възстановяване, а други запретваха ръкави и започваха отначало.
Нови стъкла бяха сложени и на „При мамчето“, и на съседните магазини и къщи. Хора с плътно закопчани якета заради студа влизаха и излизаха от тях. Хора, които оставаха. Видя мъж с избеляло дънково яке и колан с инструменти на кръста да сменя вратата на книжарницата. Вчера, спомни си Лейла, тази врата бе издраскана, със счупено стъкло. Сега щеше да има нова.
„Хората остават, отново си помисли тя, други грабват инструментите и им помагат с възстановяването.“
Когато мъжът се обърна, срещна погледа й и се усмихна, сърцето й подскочи от радост и изненада. Беше усмивката на Фокс. За миг реши, че халюцинира, но се досети. Баща му беше дърводелец. Бащата на Фокс сменяше вратата на книжарницата и й се усмихваше от другата страна на главната улица.
Лейла махна с ръка за поздрав и продължи. Интересен начин да добие представа как може би ще изглежда Фокс Б. О’Дел след двадесет години.
Доста добре.
Все още развеселена от тази мисъл, влезе в кантората на Фокс и смени Алис за следобеда.
Щом остана сама, зареди един компактдиск и се зае с работата, която Алис й бе оставила, под тихите звуци на Мишел Грант, заглушавайки ги, когато телефонът звъннеше.