След час бе разчистила бюрото и актуализирала графика на Фокс. Все още смяташе чекмеджетата за територия на Алис и устоя на изкушението да убие още час в преподреждането им.
Вместо това извади една книга от обемистата си чанта, която тълкуваше местна версия на легендата за Свещения камък.
Видя го в съзнанието си да властва над откритата местност сред Хокинс Ууд. Издигаше се от обгорялата земя като олтар, мрачен и сив. „Солиден“, помисли си тя, докато прелистваше книгата. Древен и непоклатим. Нищо чудно, че бе получил такова име, защото поразително приличаше на нещо, сътворено от боговете в чест на по-висша сила, на която са служили.
Център на сила, предположи тя, не на висок планински връх, а сред тихата, сънена гора.
Не откри нищо ново в книгата, която прегледа — малкото пуританско селище, разтърсено от обвинения в магьосничество, трагичен пожар и внезапно разразила се буря. Съжали, че не е взела някой от дневниците на Ан Хокинс, но й бе съвестно да ги изнася от къщата.
Остави книгата и пробва в интернет. Но и там попадна само на познати вече факти. Бе прекарала безкрайно дълго време в четене и препрочитане, в което Куин и Сибил несъмнено бяха по-добри от нея. Силата й бе в организирането и свързването на точките в една логическа нишка. Сега просто нямаше никакви точки за свързване.
Твърде неспокойна, за да седи на едно място, стана и закрачи към прозореца. Трябваше да върши нещо, да има ясна задача, с която ръцете и умът й да бъдат заети. Трябваше да си намери занимание. Веднага.
Обърна се с намерението да се обади на Куин и да я помоли да й възложи работа, макар и чирашка.
Жената стоеше пред бюрото със скръстени ръце. Носеше рокля в нежно сиво, с дълга пола и ръкави, с висока яка. Златисторусите й коси бяха навити на обикновен кок над тила.
— Зная какво е да си нетърпелива и неспокойна — каза тя. — И аз не издържах дълго без занимание. Той все казваше, че е важно да си почивам, но чакането бе непоносимо.
„Призраци“, помисли си Лейла. Защо един призрак накара сърцето й да замре, когато само преди малко си бе мислила за богове?
— Ти ли си, Ан?
— Знаеш коя съм. Все още се учиш да се доверяваш на инстинктите и дарбата си. Но знаеш.
— Кажи ми какво да правя, кажи ни как да го спрем. Как да го унищожим.
— Не е по силите ми. Дори той, любимият ми, не би могъл. Вие трябва да откриете начина, вие, които сте част от него и от мен и децата ми.
— Има ли в мен част от онова зло? — О, тази мисъл изгаряше Лейла отвътре. — Можеш ли да ми кажеш?
— Зависи как ще я използваш. Познаваш ли красотата на настоящето? Искаш ли да бъде съхранена? — От лицето и гласа на Ан струеше и радост, и мъка. — Миг след миг то се променя и развива. Същото трябва да се случва и с вас. Щом успяваш да проникваш в сърцето и ума на другите, да знаеш кое е истинско и кое фалшиво, нима не можеш да надникнеш в себе си и да потърсиш отговори?
— Това е настоящето, но само ме караш да си задавам още въпроси. Кажи ми къде отиде преди нощта на пожара до Свещения камък.
— Да съхраня живота, както искаше той. Да даря живот, който е ценен. Те бяха моята вяра, надежда, истина и бяха заченати с любов. Сега вие сте надеждата ми. Не бива да губите своята. Той никога не я е губил.
— Кой? Джайлс Дент? Фокс — осъзна Лейла. — Говориш за Фокс.
— Той вярва в справедливостта, в естествения ред на нещата. — Ан се усмихна с искрена обич. — Това е неговата сила и уязвимост. Не забравяйте, то търси слабостите ви.
— Какво мога… По дяволите!
Ан изчезна и телефонът зазвъня.
Трябваше да запише това, помисли си Лейла, докато бързаше към бюрото. Всяка дума, всяка подробност. Сега определено имаше с какво да се залови.
Посегна към телефона. И хвана съскаща змия.
От гърлото й се изтръгна писък, когато хвърли гърчещата се черна маса настрана. Политна назад и едва сдържайки още писъци, я видя да се извива като кобра с издължени изцъклени очи, приковали поглед в нейните. После създанието се сниши и запълзя по пода към нея. Молитви и отчаяни молби се бореха в главата на Лейла, докато бавно пристъпваше назад към вратата. Очите на влечугото засвяткаха в червено, когато светкавично се надигна и спусна, за да се свие на кълбо между нея и изхода.
Лейла чуваше учестеното си дишане, стоновете, които се надигаха в гърлото й и я задушаваха. Искаше да се обърне и побегне, но страхът да застане с гръб към съществото бе твърде голям. Змията започна да се размотава сантиметър по сантиметър и зловещо да се вие към нея.