Нима бе станала по-дълга? „О, господи! Мили боже!“ Кожата й бе лъскава, катраненочерна и мазна. Съскането се усили, когато Лейла опря гръб на стената. Когато вече нямаше път за бягство.
— Ти не си реалност. — Но съмнението в гласа й бе доловимо дори за самата нея и не изчезваше. — Не си истинска — повтори тя, борейки се за глътка въздух. „Погледни я, заповяда си Лейла. Погледни я и виж. Повярвай.“ — Ти си измама. Да, влечуго. — Със стиснати зъби, тя се оттласна от стената. — Давай. Пълзи, нападай, не си реалност.
При последната дума стовари крак и заби тока на ботуша си в мазното черно тяло. За миг усети допир на плът, видя кръв да потича от раната и бе едновременно ужасена и отвратена. Когато енергично завъртя крака си, почувства яростта на създанието и за нейна наслада, болката му.
— Да, точно така, точно така. И преди сме те наранявали и не ще престанем. Върви по дяволите, проклето…
Внезапно прозря истината. За миг, в един миг на заслепение, болката бе нейна. Накара я да политне напред. Преди да се надигне, за да се бори и защитава, змията изчезна.
Лейла трескаво повдигна крачола на панталона си и потърси рана. Кожата бе здрава, без драскотина. „Болката е била илюзия“, каза си тя, докато пълзеше към чантата си. То я бе накарало да почувства болка, имаше тази сила. Но не бе достатъчна, за да я нарани. Ръцете й затрепериха, докато изваждаше телефона си.
„В съда“, спомни си тя. Фокс се намираше в съда. Не можеше да й се притече на помощ. Натисна бутона за бързо избиране и позвъни на Куин.
— Ела — промълви тя, когато Куин вдигна. — Трябва да дойдеш. Бързо.
— Тъкмо излизахме, когато се обади — каза Куин. — Ти не отговаряше нито на мобилния, нито на телефона в кантората.
— Телефонът звънна. — Лейла седеше на дивана в предния кабинет. Бе възстановила дишането си и почти бе престанала да трепери. — Звънна, но когато вдигнах… — Взе бутилката вода, която Сибил й бе донесла от кухнята. — Хвърлих го натам.
Когато посочи, Сибил тръгна към бюрото и повдигна телефона от зарядното устройство.
— Все още е тук.
— Защото всъщност не съм вдигнала — бавно каза Лейла. — Не съм докоснала нищо. Просто ме е накарало да си помисля, че го докосвам.
— Но си го почувствала.
— Не зная. Чувах го. Виждах го. Мислех, че съм усетила допира му.
Погледна ръката си и не можа да потисне тръпката.
— Кал идва — каза Сибил, когато хвърли поглед през прозореца.
— Обадихме му се. — Куин потърка ръката на Лейла. — Решихме да съберем цялото войнство.
— Фокс е в съда.
— Добре.
Куин се надигна от дивана пред Лейла, когато Кал влезе.
— Добре ли са всички? Нали няма пострадали?
— Няма. — Не сваляйки очи от него, Куин сложи ръка на рамото на Лейла. — Само изплашени.
— Какво се е случило?
— Тъкмо обсъждахме това. Фокс е в съда.
— Опитах да се свържа с него, но се включи гласовата поща. Не оставих съобщение. Реших, че ако е тръгнал, не бива да чува, че се е случило нещо, докато шофира. Гейдж идва насам. — Кал се приближи и потърка ръката на Куин, преди да седне до Лейла. — Какво стана тук? Какво преживя?
— Имах посещения и от двата отбора.
Тя им разказа за Ан Хокинс, с две паузи — когато Куин извади диктофона си и когато влезе Гейдж.
— Казваш, че си я чула да говори? — попита Кал.
— Разговаряхме точно тук. Само аз и жената, която е мъртва от триста години.
— Но наистина ли говореше?
— Току-що казах… О! Колко съм глупава. — Лейла отпи от водата и потърка клепачи. — Трябва да бъда съсредоточена върху настоящето, да обръщам внимание на всичко в него, а не забелязах…
— Може би е било твърде голяма изненада да се обърнеш и да видиш покойница, застанала до бюрото ти — изтъкна Сибил.
— Търсех си занимание, за да не скучая, но човек трябва да внимава какво си пожелава. Нека помисля. — Затвори очи и опита да извика образа в съзнанието си. — В главата ми — промълви тя. — Чувах я в главата си, почти съм сигурна. Значи съм провела телепатичен разговор с покойната. Става все по-интересно.
— Очевидно просто е искала да ни вдъхне кураж — изтъкна Гейдж. — Никаква съществена информация, само послание до екипа чрез теб.
— Навярно точно това съм имала нужда да чуя. Мога да ви уверя, че насърчението от нея оказа влияние после, когато се появи другият посетител. Телефонът звънна. Сигурно си била ти — обърна се тя към Куин. — Тогава…