Замълча, когато вратата се отвори. Фокс влезе като хала.
— Някой си прави купон и не ме е… Лейла! — Той се втурна през стаята така бързо, че Куин трябваше да отскочи, за да не я помете. — Какво се е случило? — Сграбчи двете й ръце. — Змия? Мамка му! Не си пострадала.
Повдигна крачола й, преди тя да отговори.
— Престани. Не е нужно. Нищо ми няма. Казвам ти. Не прониквай така грубо в мислите ми.
— Извинявай, моментът е твърде напрегнат за съобразяване с етикета. Беше сама. Можеше…
— Престани! — изкомандва Лейла и съзнателно издърпа ръката си от неговата, докато също толкова съзнателно се опитваше да блокира достъпа му до мислите си. — Стига. Не мога да ти имам доверие, ако се бъркаш така в ума ми. Няма да ти имам доверие.
Той се отдръпна.
— Добре. Добре. Да чуем.
— Първо я е посетила Ан Хокинс — заговори Куин, — но по-късно ще се върнем на това, ако си съгласен. Лейла току-що ни разказа тази част.
— Тогава продължавай.
— Телефонът звънна — повтори Лейла и описа преживяването си.
— Наранила си го — изтъкна Куин. — Сама, със собствени сили. Това е добра новина. И ботушите си ги бива.
— Отскоро са любимите ми обувки.
— Но си почувствала болка — Кал посочи към прасеца й, — което не е на добро.
— Беше само за секунда и не зная… честна дума, не зная доколко се дължеше на паника или очакване на болка. Бях толкова изплашена, по очевидни причини, а добавете и змията. Отначало дъхът ми секна и щях да припадна, ако не се страхувах още повече, че ще ме полази, докато лежа в безсъзнание. Изпитвам страх…
Сибил наклони глава.
— От змии? Страдаш от офидиофобия? Фобия от змии — обясни тя, когато Лейла я изгледа с недоумение.
— Знае доста за тези неща — гордо каза Куин.
— Не зная дали е истинска фобия. Просто ненавиждам… е, добре, страхувам се от змии. От пълзящи същества.
Сибил погледна Куин.
— Гигантският плужек, който двете с Лейла сте видели в ресторанта на хотела в деня на пристигането й.
— Възползва се от страховете й. Браво на теб, Сиб.
— Когато сте били заедно на купона за Свети Валентин, над главите ви са се посипали паяци. — Сибил повдигна вежди. — Ти бягаш от паяци, Кю.
— Да, по-скоро от отвращение, отколкото от страх. Затова не казах, че страдаш от арахнофобия.
— Това е проблемът на Фокс — намеси се Кал.
— Не. Не обичам паяци, но…
— Кой не искаше да гледа филма „Арахнофобия“? Кой се разпищя като момиче, когато голям сив паяк пропълзя в спалния му чувал на онзи…
— Бях на дванадесет години, за бога! — С изражение на срам и негодувание, Фокс пъхна ръце в джобовете си. — Не обичам паяци, което е различно от фобия. Имат твърде много крака, за разлика от змиите, които са безкраки и ми се струват някак интересни. Стряскам се само от паяци, по-големи от ръката ми, по дяволите.
— Такива бяха — потвърди Лейла.
Фокс въздъхна дълбоко.
— Да, огромни.
— Тя… Ан каза, че то търси слабостите ни.
— Паяци и змии — предположи Кал.
— Не само това — изтъкна Гейдж и получи лека усмивка от Сибил.
— Ти от какво се плашиш? — попита го тя.
— От данъчните и от жени, които изстрелват думи като „офидиофобия“.
— Всеки има страхове, слаби места. — Лейла вяло потърка тила си. — То ще ги използва срещу нас.
— Трябва да си починем и да те откараме у дома. — Фокс се вгледа в лицето на Лейла. — Имаш главоболие, виждам го в очите ти — сковано каза той, когато гърбът й се стегна. — Ще затворя кантората за днес.
— Добра идея — отвърна Куин, преди Лейла да възрази. — Ще се приберем в квартирата. Лейла ще пийне аспирин, може да вземе и гореща вана. Сиб ще сготви.
— Така ли? — суховато промърмори Сибил, но завъртя очи, когато Куин се усмихна. — Добре, добре. Ще сготвя.
Щом жените излязоха, Фокс застана в средата на стаята и я огледа.
— Няма никаква следа, синко — изтъкна Гейдж.
— Но е имало нещо, всички го усетихме.
Фокс погледна Кал, който кимна за потвърждение.
— Да. Никой не се усъмни, че си е въобразила.
— Не е — съгласи се Гейдж. — И се е справила. Никоя от трите не е малодушна. Това е предимство.