Дали като малък бе оценявал това, запита се той. Навярно не. Тогава беше просто дом.
Две кучета дотичаха от задната част на къщата да го посрещнат с весел лай и въртене на опашки. Тук винаги бе имало кучета. Мик и Дилън бяха смесена порода — както и всички предишни — спасени от кучкарника. Фокс приклекна да ги погали и видя баща му да крачи след тях.
— Здравей. — Ослепителната усмивка на Брайън бе израз на искрена радост. — Как е? Ял ли си?
— Да.
— Влизай. Ние довършваме вечерята, а чух, че имало ябълков кекс. — Той преметна ръка върху раменете на Фокс, докато вървяха към кухнята. — Днес работех в града и щях да намина — продължи той, — но ме задържаха. Виж кого ти водя — каза Брайън на Джоан. — Сигурно е чул за кекса.
— В целия град се говори. — Фокс заобиколи голямата маса, тежка като месарски тезгях, и целуна майка си. Кухнята ухаеше на подправките и свещите на майка му и гъстата супа от тенджерата на печката. — Преди да попиташ, вечерял съм. — Седна на стола, при чието изработване бе помогнал, когато бе тринадесетгодишен. — Дойдох да поговоря с двама ви за къщата… за фермата.
— Решил си да се пренесеш обратно при нас? — попита Брайън и хвана лъжицата си, за да загребе отново от добре познатата на Фокс супа с леща и кафяв ориз на майка му.
— Не. — Макар и да знаеше, че вратата винаги ще бъде отворена. — Основната част от къщата е от преди Гражданската война, нали?
— Хиляда осемстотин петдесет и някоя — потвърди Джоан. — Знаеш това.
— Да, но се питах дали вие не знаете да е изградена върху основите на по-стара постройка.
— Възможно е — отвърна баща му. — Каменната колиба в задния двор е от по-рано. Логично е да се предположи, че е имало и други постройки.
— Да. Интересувахте се от историята на фермата, сега си спомням.
— Точно така. — Джоан го изгледа изпитателно. — Земята тук се е обработвала и преди нашествието на белия човек.
— Не говоря за коренните жители и жестокостта на белите хора към тях. — Фокс не искаше да подхваща тази тема. — Повече се интересувам какво знаете за времето на първите заселници.
— Когато е основано селището Холоу? — уточни Джоан. — Когато е пристигнал Лазаръс Туис?
— Да.
— Зная, че тогава земята е била обработваема и местността се е наричала Холоу Крийк. Имам писмени сведения. Защо, Фокс? Не сме близо до Свещения камък и сме извън града.
— Мислим, че може би Ан Хокинс е отседнала и родила синовете си тук.
— В тази ферма? — Брайън се замисли. — Откъде ви хрумна?
— Писала е дневници, вече ви казах за това и за празнините в тях. Не сме открили нито един от времето, когато е напуснала Холоу… или поне се предполага, че го е напуснала, до завръщането й две години по-късно. Ако ги намерим…
— Било е преди триста години — изтъкна майка му.
— Зная, но трябва да опитаме. Ако можем да наминем утре сутринта, рано, преди да дойдат първите клиенти…
— Знаеш, че не е нужно да питаш — каза Брайън. — Ще бъдем тук.
Джоан остана мълчалива за миг.
— Ще донеса прословутия кекс.
После стана и погали пътьом сина си по рамото, докато вървеше към шкафа.
Фокс искаше да държи всичко това далече от семейството си, от дома си. Когато на разсъмване отново пое по познатия път към фермата, си каза, че тършуването не би ги въвлякло повече. Дори ако докажеха, че Ан е отседнала тук, на тяхната земя, и дори ако откриеха дневниците й, нямаше да променят факта, че фермата е една от защитените зони.
Семейството на никого от тримата досега не бе пострадало или дори изложено на опасност. Това нямаше да се промени. Той просто нямаше да го допусне. Заплахата идваше по-рано и по-мощно, неоспорим факт. Но семейството му се намираше в безопасност.
Спря пред къщата миг преди Кал и Гейдж.
— Имам два часа — каза той, когато слязоха. — Ако ни е нужно повече време, ще опитам да направя малки размествания в графика. Иначе ще трябва да почака до утре. В събота съм свободен.
— Ще успеем.
Кал се отдръпна и позволи на Лъмп и другите две кучета да се подушат и опознаят отново.
— Ето го и нежния пол. — Гейдж повдигна брадичка към пътя. — Твоята готова ли е за толкова ранен сеанс, Хокинс?
— Казва, че е готова, значи е. — Но Кал отиде до колата и притегли Куин настрана, когато жените слязоха. — Не зная дали ще мога да ти помогна този път.