Осъзна, че й се струва грубо натрапничество да влезе в къщата без покана. Фокс бе отраснал в тази къща, вярно, но вече не живееше тук. Опита се да си представи, че влиза в апартамента на родителите си в тяхно отсъствие, съзнателно избирайки момент, когато не са там, и просто не можа.
— Не е редно — каза тя, щом спряха в хола. — Навлизаме в личното им пространство. Разбирам защо предпочитаме да направим това, когато не са у дома, но се чувствам… — „Гузна“ бе точната дума. — Неловко.
— Родителите ми нямат нищо против да влизат хора. Иначе щяха да заключват вратите.
— Все пак…
— Трябва да сме наясно с приоритетите си, Лейла. — Куин разпери ръце. — Причината да сме тук е по-важна от стандартните норми за благоприличие. Вчера отвън стигнах толкова далече. Със сигурност вътре ще открия повече.
— В тази връзка имам идея. Обсъдих я с Лейла, докато пътувахме насам. Ако нямаш нищо против малка намеса, Куин, бих искал първо ние с Лейла да опитаме нещо. Може би ще успеем да визуализираме къде са дневниците, ако са тук, или поне да получим някакво усещане.
— Добро хрумване. Не само защото предпочитам да не се подлагаш отново на това — добави Кал, когато Куин присви очи срещу него. — Може да се окаже сполучливо, а и щом Фокс и Лейла обединят силите си, страничните ефекти няма да са толкова силни.
— А ако не се получи — добави Фокс, — отново ще се включиш ти.
— Добре, разумно е. Повярвайте ми, не очаквам с нетърпение главата ми да експлодира.
— Е, да започваме. Това е най-старата част от къщата. Всъщност тази стая и онези, които се намират точно над нея, са били тук, откакто се помнят всички. Логично е, ако преди е имало колиба или друга къща, да е била на същото място. Вероятно, особено предвид видяното от Куин вчера, част от материалите са били използвани.
— Например за тази камина. — Куин застана до нея, прескочи Лъмп, който вече лежеше пред тлеещия огън, и прокара ръка по камъните. — Страшно ме бива в търсенето на тайници зад тухли и камъни.
— Ако изкъртим мазилката и извадим камъни, без да сме сто процента сигурни, баща ми ще ме убие. Готова ли си? — обърна се Фокс към Лейла.
— Напълно.
— Погледни ме. — Той хвана ръцете й. — Само ме погледни. Не мисли. Представи си. Малката тетрадка, изписаните страници. Мастилото е избледняло. Представи си почерка. Виждала си го в другите дневници.
Очите му изглеждаха толкова дълбоки. Този цвят на старо злато бе така примамлив. Нямаше гладки ръце на адвокат, на човек, който носи куфарче и работи на бюро. Издаваха трудолюбие, сила и сръчност. Ухаеше на дъжд.
Навярно щеше да има вкуса на кексчето.
Желаеше я. Представяше си, че я докосва, че плъзга длани по голата й кожа, по гърдите и корема й. Че я докосва там с устни, с език, че вкусва от топлината на тялото й…
В леглото, където бяхме само двамата.
Лейла затаи дъх и залитна назад. Гласът му бе прозвучал ясно в съзнанието й.
— Какво видя? — попита Кал. — Видя ли го?
Все още вгледан в очите на Лейла, Фокс поклати глава.
— Първо трябваше да отстраним нещо. Още веднъж? — каза той на Лейла. — Отвори съзнанието си.
Кожата й изгаряше, отвътре и отвън, но кимна. Тя напрегна волята си да остави настрана своите и неговите пориви.
Всичко се сви в една-единствена малка точка. В нея чуваше обърканите мисли на приятелите си, като приглушено бърборене на светско парти. Имаше загриженост, съмнение, очакване, объркани чувства. Остави и тях настрана.
Дневникът се появи в съзнанието й. Кожена подвързия, изсъхнала с годините. Пожълтели страници и бледо мастило.
Докато навън се спуска мрак, аз копнея за своята любов.
— Не е тук. — Фокс заговори пръв, докато връзката между него и Лейла постепенно отслабваше. — Не е в тази стая.
— Не е.
— Тогава трябва аз да пробвам отново. — Куин изправи гръб. — Мога да се опитам да проследя нейния път и на дневника. Да видя как го е прибрала, когато е събирала багажа си, може би, за да го отнесе в родния си дом в града. Старата библиотека.
— Не, няма дневници нито в библиотеката — бавно каза Лейла, — нито в тази стая.
— Но са някъде тук — довърши Фокс. — Беше твърде ясно. Със сигурност са тук.
Гейдж потропа с крак по пода.