— Лейла… — Фокс й подаде ръка. Нейните бяха влажни и студени. По миглите й проблясваха капки дъжд. Дори без физически допир, вълнението и нетърпението й заструиха към него. — Изчакай образът да се появи — продължи той. — Не се напрягай, не се стреми към нищо. Отпусни се, погледни ме.
— Трудно ми е да съчетая двете неща.
Усмивката му издаваше искрено мъжко задоволство.
— После ще видим какво можем да направим по въпроса. Сега просто извикай дневника в съзнанието си. Само него. Хайде.
Той бе и мост, и опора. След миг щеше да осъзнае, че е способен да я разбере напълно, и да й предложи и двете. Когато премина по моста, беше до нея. Тя усещаше дъжда по лицето си, земята под краката си, мириса на пръстта, на мократа трева, дори на влажните камъни. Долавяше бръмчене, приглушено и непрестанно. С удивление се досети, че чува как растат тревите, цветята, листата. Всичко се приближаваше към пролетта и слънчевите дни. Към зеленината.
До нея достигна лек полъх от крилете на птица, прелетяла наблизо, и драскане с нокти, когато някъде сред клоните се шмугна катеричка.
С изумление осъзна, че е част от всичко това и винаги е била. И винаги ще бъде. От всичко, което расте, диша, живее и умира.
Вдъхваше от уханието на земя, на дим, влага и плът. Чуваше дъжда да шепне като въздишка и облаците бавно да се плъзгат над нея.
Плъзна се по моста, като тях.
Болката бе внезапна и остра, като раздиращ вик дълбоко в нея. Прониза главата й, корема й, сърцето й. Когато извика, зърна дневника… само за миг. После проблясъкът изчезна, както и болката, и се почувства слаба и замаяна.
— Съжалявам. Загубих го.
Олюля се и ръцете на Гейдж я прихванаха под мишниците.
— Спокойно, скъпа. Няма страшно. Сибил…
— Да, ще я задържа. Облегни се на мен за минута. Изглеждаш изтощена.
— Чувах движението на облаците, растежа на цветята и тревите. Шума на стръковете, които пробиват пръстта. Господи, чувствам се…
— Като дрогирана? — предположи Куин. — Сякаш си се надрусала.
— Почти. Ооо! Фокс, а ти…
Замълча, когато погледът й се проясни. Той стоеше на колене върху мокрия чакъл и приятелите му бяха приклекнали от двете му страни. Пуловерът му бе изцапан с кръв.
— Господи, какво стана? — Лейла инстинктивно насочи мисълта си към него, но срещна непроницаема стена. Залитна и застана на четири крака пред него. — Пострадал си. От носа ти тече кръв.
— Не за първи път. По дяволите, скапаният пуловер беше изпран. Отдръпни се. Трябва ми малко място.
Извади от джоба си кърпа и я притисна към носа си, докато сядаше на пети.
— Да го заведем вътре — каза Куин, но Фокс поклати глава, а после повдигна свободната си ръка и я подпря, сякаш имаше опасност да се откачи от раменете му.
— Нужна ми е само минута.
— Кал, донеси вода. Да опитаме с номера на майка ти, Фокс. — Сибил се приближи зад него. — Само дишай. — Тя напипа точката и я притисна. — Да попитам ли за бременност?
— Не е време за шеги. Леко ми се гади.
— Защо се чувства по-зле, отколкото беше Куин? — попита Лейла. — Би трябвало да е по-леко, щом бяхме свързани, а той е по-зле. Ти знаеш. — Стрелна Гейдж с поглед. — Защо?
— Доколкото познавам О’Дел, сигурно е застанал пред теб, за да поеме цялата сила на удара. А поради връзката между вас ударът е бил адски силен.
— Така ли? — Обзета от ярост, Лейла се обърна към Фокс. — Аз слушам облаците, а ти понасяш ритник в лицето.
— Твоето е по-красиво. Относително. Замълчи за минута. Имай милост към пострадалите.
— Никога вече не го прави. Погледни ме и ме чуй. Никога вече. Или ще обещаеш, или моето участие приключва.
— Не обичам ултиматуми. — В премрежените му от болка очи проблесна гняв. — Всъщност ме вбесяват.
— А знаеш ли мен какво ме вбесява? Недоверието ти, че мога да понеса своя дял.
— Няма нищо общо с доверие или нечий дял. Благодаря, Сибил, сега е по-добре. — Фокс внимателно се изправи, взе водата, която Кал му подаде, и я изпи на един дъх. — Увити са в дебел плат, зад южната стена. Не можах да видя колко са. Два, може би три. Знаеш къде са инструментите, Кал. Идвам след минута да помогна.
Фокс успя да стигне до къщата, до банята зад кухнята, преди да повърне като след двудневен запой. С разбунтуван стомах и мъчителен световъртеж изми лицето и устата си. Остана подпрян на мивката, докато възстанови дишането си.