Когато излезе, Лейла стоеше в кухнята.
— Не сме приключили.
— Искаш кавга? Ще се караме по-късно. Сега имам по-важна работа.
— Няма да правя нищо повече, докато не ми дадеш дума, че никога вече няма да поемеш целия удар вместо мен.
— Не мога. Давам дума само когато съм сигурен, че мога да удържа на нея. — Обърна се и започна да рови в шкафовете. — В тази къща няма друго, освен билкови боклуци за профилактика. Защо не се намира дори едно скапано обезболяващо хапче?
— Нямаше право…
— Заведи дело срещу мен. Познавам добри адвокати. Правим каквото можем, Лейла. Така стоят нещата. Така съм устроен. Поех риска, защото знаех, че си струва. Направих го заради теб, заради всички нас. Не бих допуснал да пострадаш, ако мога да го спра, и не очаквай да обещая, че и занапред няма да правя всичко възможно, за да те предпазя.
— Ако мислиш, че съм по-слаба и безполезна, защото съм жена…
Лицето му изглеждаше бледо като платно, когато се обърна към нея. Дори гневът не върна руменината му.
— За бога, не развявай феминистки знамена. Да не си влязла в заговор с майка ми? Полът ти няма нищо общо… освен факта, че все повече хлътвам по теб, което не би се случило, ако беше мъж. Оцелях. Имам главоболие, от носа ми тече кръв и закуската ми отиде в канала… както и вечерята, и може би няколко вътрешни органа. Но освен че за мой ужас тук няма дори един аспирин и кутия кока-кола, добре съм. Щом искаш да се сърдиш, сърди се. Но нека поне имаш повод.
Докато той потъркваше чело с два пръста, Лейла отвори чантата си, оставена на масата в кухнята, извади малка кутийка с лунен сърп на капака и му подаде две таблетки.
— Заповядай.
— Слава богу. Не се скъпи. Дай ми още две.
— Все още съм ядосана, с или без повод. — Тя извади още две таблетки и потрепери, когато Фокс глътна цялата шепа на сухо. — Но ще продължа да помагам, защото съм част от екипа. Нека първо изтъкна нещо. Щом си хлътнал по мен, представи си как се почувствах, когато те видях на земята да се превиваш от болка, целия в кръв. Има много неща, които могат да накарат човек да страда. Помисли върху това.
Когато Лейла тръгна с енергична походка към вратата, той остана на мястото си. Вероятно тя имаше право, но бе твърде изтощен, за да мисли. Вместо това извади каната със студения чай на майка си от хладилника и изпи чаша, за да разсее неприятния вкус и паренето в гърлото си.
Все още замаян, остави къртенето на Гейдж и Кал. Нямаше начин, трябваше да каже на родителите си. Особено ако не успееха да поставят камъка обратно така, та да не личи, че е бил ваден.
Не, реши той, трябваше да им каже, за да не се чувства виновен.
Със сигурност щяха да разберат, много по-добре от своенравната брюнетка, защо е предпочел да стори това в тяхно отсъствие. Навярно нямаше да им хареса, но нямаше да трият сол на главата му за липса на доверие.
— Внимавайте да не го одраскате.
— Това е някакъв скапан камък, О’Дел. — Гейдж шеговито допря чука до главата на къртача. — Не е диамант.
— Тези ги разправяй на родителите ми — промърмори Фокс и застана до тях с ръце в джобовете.
— Дано си сигурен, че е точно този. — Кал удари от другата страна. — Иначе ще одраскаме доста повече.
— Този е. Стената е дебела, затова все още се крепи. Или е бил разклатен, или тя го е разместила. Миналото е твоята област.
Мокър, с ожулени кокалчета, Кал нанесе нов удар. До следващия драскотините на кокалчетата му изчезнаха, но все още бе прогизнал до кости.
— Излиза.
Двамата с Гейдж издърпаха камъка, а Фокс с ужас си представяше как къщата рухва като творение от детски конструктор.
— Проклетникът тежи цял тон — промърмори Гейдж. — Като скала. Пази пръстите си.
Той изруга, когато неволно притисна своите пръсти между съседните камъни и остави извадения да падне на земята. Седна назад и засмука наранената си ръка, а Кал посегна към отвора и извади пакета.
— Мамка му! Ето го. Точка за О’Дел.
После внимателно и приведен, за да запази съдържанието от дъжда, разви плата.
— Не ги отваряй — предупреди го Куин. — Твърде влажно е, мастилото може да се разтече. Дневниците на Ан Хокинс. Открихме ги.
— Ще ги отнесем у дома. Ще свалим тези мокри дрехи, а после…
Експлозия разтърси земята. Тласна Фокс назад към каменния зид и хълбокът и рамото му поеха удара. В главата му все още отекваше тътен, когато се обърна и видя къщата, обгърната от пламъци. Издигаха се до покрива, пропълзяваха през счупените прозорци и оставяха зад себе си грозна диря от черен дим. Той побягна към дома си през опустошителната огнена стена.