— Няма проблем. — Голямото зло щеше да го накара да мисли за нещо друго, освен за тези прекрасни зелени очи и нежни розови устни. — Искаш ли кока-кола?
— Не, благодаря. Знаеш ли колко калории има в тази кутия?
— Струва си. Седни.
— Твърде нервна съм. — Сякаш за да го докаже, Лейла потърка ръце и закрачи из стаята. — Ставам все по-нервна с всеки ден, в който не се случва нищо. Глупаво е, защото би трябвало да изпитвам облекчение. Но откакто всички отидохме до Свещения камък, нищо ново.
— Като например да хвърляхме съчки, камъни и заплахи по зъл демон.
— Да, и Гейдж да стреля по него. А Кал… — Тя замълча и застана с лице към него. — Все още потръпвам, когато си спомня как Кал се втурна към онази гърчеща се черна маса и заби ножа си в нея. А сега — нищо, близо две седмици. Преди почти всеки ден го виждахме, усещахме или сънувахме.
— Наранихме го — напомни й Фокс. — Отишъл е там, където демоните ближат раните си.
— Сибил нарича това затишие и мисли, че ще се върне по-освирепял. Всеки ден часове наред търси информация, а Куин пише. С това се занимават и изглежда, са го правили и преди, макар и не точно същото. Аз съм новачка, но забелязвам, че нямат никакъв напредък. — Лейла прокара ръка през тъмните си коси, поклати глава и филираните им секси краища се залюляха. — Искам да кажа… Преди няколко седмици Сибил попадна на нещо, което мислеше, че са ясни следи към мястото, където е отишла Ан Хокинс, за да роди бебетата си.
„Неговите предци, помисли си Фокс. Джайлс Дент, Ан Хокинс и синовете им.“
— Но следите не отведоха до никъде, зная. Вече го обсъдихме.
— Но мисля… чувствам, че са един от ключовете. Те са ваши предци — твои, на Кал и Гейдж. Може би е важно къде са родени, особено след като прочетохме някои от дневниците на Ан Хокинс и сме съгласни, че трябва да има още. Може би другите съдържат нещо повече за бащата на синовете й. За Джайлс Дент. Какъв е бил той, Фокс? Човек, магьосник, добър демон, ако съществуват такива? Как е възпрял създанието на име Лазаръс Туис от онази нощ през хиляда шестстотин петдесет и втора до нощта, в която вие тримата…
— … го освободихме — довърши Фокс и Лейла отново поклати глава.
— Било е писано да стане така — и по този въпрос сме съгласни. Част от плана или магията на Дент. Но сега не знаем повече, отколкото преди две седмици. Стигнахме до задънена улица.
— Вероятно Туис не е единственият, който се нуждае от презареждане. Наранихме го — повтори той. — Никога по-рано не бяхме постигали това. Изплашихме го. — При този спомен в златистокафявите му очи проблесна хладно задоволство. — На всеки седем години само се опитвахме да предпазим хората от него и разчиствахме бъркотията след това. Сега вече знаем, че можем да го нараним.
— Не е достатъчно.
— Права си, не е. — Ако се намираха в застой, призна Фокс пред себе си, част от вината бе негова. Протакаше. Намираше си оправдания да не подканва Лейла да усъвършенства дарбата си, същата като неговата. — За какво си мисля сега?
Тя примигна срещу него.
— Моля?
— За какво си мисля? — повтори Фокс и изрецитира азбуката наум.
— Вече ти казах, че не мога да чета мисли и не желая…
— А аз ти казах, че нещата не стоят точно така, но са близки. — Облегна се с хълбок на старото си масивно бюро и я погледна в очите. Консервативната му риза бе разкопчана на врата, а кестенявите коси се спускаха на вълни покрай скулестото му лице и отзад достигаха до яката. — Долавяш знаци, имаш усещания и дори видения в съзнанието си. Опитай отново.
— Да имаш изострени инстинкти, не е като да…
— Глупости. Предаваш се на страха от това, което носиш в себе си, защото знаеш откъде е дошло и защото те прави различна от…
— Нормалните хора?
— Не. Просто „различна“. — Разбираше сложните й чувства. И в него имаше нещо, което го правеше различен. На моменти му се струваше по-трудно да носи това бреме, отколкото костюм и вратовръзка. Но за Фокс трудностите бяха просто част от живота. — Няма значение откъде си го получила, Лейла. Притежаваш дарба и неслучайно си такава, каквато си.
— Лесно е да го кажеш, когато нишката на рода ти води до ярка, чиста светлина, а моята — до демон, изнасилил злочесто шестнадесетгодишно момиче.
— Подобни мисли носят само точки в негова полза. Опитай отново — настоя Фокс и този път сграбчи ръката й, преди Лейла да успее да се отдръпне.