Нямаше да се излежава или да влезе за вкусна закуска в „При мамчето“, но щеше да прекара неделята с приятели и жената, която разпалваше у него желание, в работа, чиято цел бе жителите на града спокойно да изпълняват всекидневните си задължения, дори през седмицата, в която се пада седми юли всяка седма година.
Зави след площада, сложил ръце в предните джобове на пуловера си с качулка, и с наведена глава заради дъжда.
Вяло вдигна поглед, когато чу изскърцване на спирачки по мократа настилка. Позна пикапа на Блок Кьолер и мислено изруга, още преди Блок да изскочи от него и да закрещи:
— Ти, жалко копеле!
Докато Блок крачеше напред, свил едрите си месести ръце в юмруци, и шляпаше с ботуши четиридесет и четвърти номер по асфалта, Фокс отново бе готов да изругае.
— Отдръпни се, Блок, и се успокой.
Познаваха се от училище и Фокс знаеше, че няма надежда Блок да стори което и да е от двете. Като темперамент, Блок не се палеше лесно… но ядосаше ли го някой, неизбежно отнасяше бой.
Фокс не желаеше този път жертвата да е той, затова настрои съзнанието си към неговото и успя да предвиди и избегне първия замах.
— Стига, Блок. Знаеш, че съм адвокат на Шели, защото все някой трябва да я представлява. Ако не бях аз, щеше да бъде друг.
— Чух, че не си й само адвокат. — Блок отново замахна и не улучи, когато Фокс приклекна. — Откога спиш с жена ми, нещастнико?
— Никога не съм бил толкова близък с Шели. Познаваш ме, за бога. Ако си чул тази песен от Напър, имай предвид кой я тананика.
— Бях изритан от собствения си дом, по дяволите. — Сините очи на Блок яростно святкаха на широкото му лице, почервеняло от гняв. — Заради теб трябва да идвам в „При мамчето“, за да хапна свястна закуска.
— Не аз бях хванат с ръка върху гърдите на балдъзата си. — Делови тон, напомни си Фокс. Трябваше да го вразуми. Гласът му остана равен и спокоен, докато се отдръпваше назад с танцова стъпка, за да избегне нов удар. — Не стоварвай вината върху мен, Блок, и не прави нещо, за което горчиво ще съжаляваш.
— Ти ще съжаляваш, мамка му.
Фокс бе бърз, но Блок не бе загубил уменията, които някога показваше на футболното игрище. Не го нападна с юмруци, а просто го помете. Фокс се просна върху обрасла с бръшлян могила, удари се в камъните под мокрите листа и стенейки от болка, се плъзна надолу към тротоара, притиснат под тежестта на обезумелия някогашен бранител.
Блок тежеше с над двадесет и пет килограма повече от него и бе планина от мускули. Заклещен, Фокс не можа да избегне бързото налагане с оголени кокалчета по лицето и безмилостния порой от удари в бъбреците. През адската болка, с премрежен поглед успя да долови в изражението на Блок лудост, заради която в него се прокрадна паника.
Мислите, които се въртяха зад това лице, бяха също толкова безумни и убийствени.
Фокс направи единственото, което му оставаше. Прояви жестокост. Впи нокти в тези гневни очи. Когато Блок простена от болка, той стовари юмрук върху оголения врат. Блок замълча, дъхът му секна и Фокс имаше време да направи маневра — да провре коляно между краката му, но получи няколко юмручни удара, насочени към лицето и гръкляна.
Бягай! Тази единствена дума нахлу като кръв в мозъка му. Щом опита да се претърколи, да изпълзи и да се изправи на крака, Блок с все сила удари главата му в тротоара. Фокс усети как нещо в него изпука, когато подкованият ботуш му нанесе жесток ритник отстрани. После се бореше за глътка въздух, докато месестите ръце притискаха врата му.
Умри тук.
Не знаеше дали в съзнанието му крещят мислите на Блок или неговите собствени. Но знаеше, че изпада в несвяст. До парещите му дробове не достигаше въздух и виждаше замъглено и раздвоено. Съсредоточи се, в отчаян опит да въздейства върху човека, когото познаваше, почитател на Редскинс и „Наскар“, страхотен разказвач на мръсни вицове и гений по двигателите. Мъж, проявил глупостта да изневери на съпругата си със собствената й сестра.
Не можа да достигне до него, не намери в себе си достатъчно сила да събуди истинската същност на човека, който го убиваше върху мокрия тротоар, на няколко крачки от градския площад в дъждовното неделно утро.
В следващите мигове виждаше само червено, като море от кръв. Виждаше собствената си смърт.
Натискът върху врата му отслабна и ужасната тежест се повдигна от гърдите му. Когато се преобърна и повърна, изведнъж му се стори, че чува викове. Но ушите му бучаха като мотори и плюеше кръв.