— Фокс! Фокс! О’Дел!
Над него затрепери нечий образ. Фокс лежеше проснат на тротоара и дъждът блажено разхлаждаше изкривеното му лице. Като на замъглен екран, видя тройно лицето на полицейския началник Уейн Хоубейкър.
— Най-добре не се движи — каза му Уейн. — Ще повикам линейка.
„Не съм мъртъв“, помисли си Фокс, въпреки че все още не бе възвърнал периферното си зрение.
— Почакай — едва промълви той с пресипнал глас, но успя да се надигне. — Никаква линейка.
— Тежко си пострадал.
Фокс знаеше, че едното му око е подуто и затворено, но с другото успя да се вгледа в Уейн.
— Ще се оправя. Къде е Блок, мамка му?
— Окован с белезници в колата ми. За бога, Фокс, почти трябваше да го нокаутирам, за да го отделя от теб. Какво става тук, по дяволите?
Фокс изтри кръвта от устата си.
— Попитай Напър.
— Какво общо има той?
— Напълнил е главата на Блок с глупости, че съм чукал Шели. — Фокс с мъка си пое дъх и сякаш погълна натрошени стъкла. — Няма значение. Не съществува закон, според който да наговориш куп лъжи на един идиот, е престъпление, нали?
Уейн замълча за момент.
— Ще позвъня в пожарната, да дойде поне екипът за оказване на първа помощ.
— Няма нужда. — Докато в него се бореха безпомощен гняв и нетърпима болка, Фокс се подпря с окървавена ръка на тротоара. — Не искам да идват.
— Ще откарам Блок в участъка. Трябва да дойдеш, когато си в състояние, за да подадеш жалба за побой.
Фокс кимна. Опит за убийство бе по-близо до истинната, но и побой ставаше.
— Нека ти помогна да се качиш отпред в колата. Ще те откарам, където искаш.
— Тръгвай. Ще намеря начин да се придвижа.
Уейн прокара ръка през мокрите си посивели коси.
— Господи, Фокс, нима искаш да те оставя на тротоара, целия в кръв?
Фокс отново напрегна здравото си око.
— Познаваш ме, шерифе. Бързо се възстановявам.
Очите на Уейн потвърдиха това, но тревога помрачи израза им.
— Ще ти помогна да станеш на крака. Няма да тръгна, преди да се уверя, че можеш да стоиш прав и да ходиш.
Фокс успя, въпреки че всеки сантиметър от тялото му крещеше от болка. Три счупени ребра, помисли си той. Вече усещаше как зарастват и болката замъгляваше разсъдъка му.
— Задръж го в ареста. Ще дойда, когато мога.
Тръгна, накуцвайки, и не се спря, докато не чу Хоубейкър да потегля. После се обърна и прикова поглед в момчето, което ехидно се усмихваше от другата страна на улицата.
— Ще ми мине, шибано копеле, и когато удари часът, теб те очаква нещо далеч по-лошо.
Демонът в образ на дете се засмя. После устата му зина широко като пещера и погълна образа.
Когато Фокс стигна до квартирата, едното от ребрата му вече бе здраво, а второто зарастваше. Зъбите му бяха престанали да се клатят, а най-леките драскотини бяха изчезнали.
Трябваше да си отиде у дома и да изчака останалото, осъзна той. Но бе изтощен и замаян от болката на възстановяването. Жените просто трябваше да го изтърпят, каза си той. Може би тепърва щяха да виждат и по-ужасяващи неща.
— Станали сме! — извика Куин, когато чу отварянето и затварянето на вратата. — Ще слезем след минута. Кафето е на печката, кока-колата — в хладилника, зависи кой си.
Контузията на трахеята му все още бе твърде остра. Нямаше глас да извика и с мъка се дотътри до кухнята.
Посегна към хладилника и се намръщи при вида счупената си китка.
— Хайде, за бога, зараствай.
Докато костите се възстановяваха, Фокс извади кутия кока-кола с лявата си ръка и се замъчи с отварачката.
— Поизлежавахме се. Мисля, че… Господи! — Лейла се втурна към него. — Фокс! Боже мой! Куин, Сибил, Кал! Елате тук долу. Фокс е ранен!
Тя се опита да обвие ръка около кръста му и да поеме тежестта му.
— Само отвори това, Лейла, моля те. Отвори скапаната кутия.
— Седни. Трябва да поседнеш. Лицето ти… Горкото ти лице. Ето, седни тук.
— Просто отвори проклетата кутия — сопна се той, но Лейла издърпа стол. Фактът, че успя да го сложи да седне почти без усилие, му подсказа, че все още е твърде зле.
Тя отвори кутията и я сложи между ръцете му. Гласът й бе тих, но спокоен, когато проговори: