Лейла преглътна останалите думи, когато устните му отново срещнаха нейните. После Фокс каза:
— Няма да говорим за две неща. Адвокатска работа и мисии от боговете. Кажи ми, как се забавляваше в Ню Йорк?
Е, добре, помисли си тя, щяха да си бъбрят за обикновени неща. Нямаше нищо по-лесно от това.
— Ходех по клубове, защото обичам музика. Посещавах галерии, защото обичам изкуството. Но и работата ми беше забавна. Мисля, че човек винаги може да се забавлява, ако върши нещо, в което е добър.
— Родителите ти са имали магазин за дамски тоалети.
— Харесваше ми работата там. Е, играех си, когато бях дете. Толкова много цветове и материи. Обичах да съчетавам разни неща. Това сако — с онази пола, това палто с онази чанта. Мислехме, че един ден аз ще поема бизнеса, но просто започна да става прекалено трудно за тях.
— И ти напусна Филаделфия и замина за Ню Йорк.
— Исках да отида в града, който диктува модата, поне от тази страна на Атлантика. — Виното бе прекрасно, плъзгаше се по езика. — Да добия изтънченост, да натрупам опит в по-специализирана област и след време да открия свой магазин.
— В Ню Йорк?
— Пофантазирах за това около пет минути. Никога не бих могла да си позволя наема в центъра. Мислех си: може би в предградията, може би някой ден. Но този ден стана следващата година, и така нататък. Освен това работата като управител на бутик ми харесваше, а и нямаше риск. Бях приключила с поемането на рискове.
— Доскоро.
Тя срещна погледа му.
— Очевидно.
Фокс й се усмихна и доля чашите.
— В Холоу няма магазин за официални тоалети, моден бутик, или както се нарича това.
— В момента имам добре платена работа и вече не мисля за отваряне на бутик. Превиших квотата си за рискове.
— Каква музика… обичаш да слушаш? — добави той, когато я видя да смръщва вежди.
— О, доста разнообразна.
Фокс се наведе, свали обувките й и повдигна краката й в скута си.
— А изкуство?
— Също. Мисля… — Цялото й тяло въздъхна, когато пръстите му започнаха да разтриват ходилата й. — Всякакво изкуство, всякаква музика, която носи наслада и кара човек да се замисли… или по-скоро да се удивлява. Това ни прави хора. Потребността да творим, да се наслаждаваме на творенията си.
— Аз отраснах заобиколен от изкуство, във всякакви форми. Нищо не беше извън границите. — Палецът му, леко загрубял, възбуждащо се плъзгаше по ходилото й напред-назад. — За теб има ли граница?
Не говореше за музика или друго изкуство. В тялото й се бореха страст, плахост, очакване.
— Не зная.
— Можеш да ми кажеш, ако я премина. — Ръката му вече масажираше прасците й. — Кажи ми какво ти харесва. — Смутена, тя впери поглед в него. — Всичко е наред. Ще разбера. Харесвам силуета ти. Извивката на ходилата ти, стегнатите ти прасци. Особено привличаш вниманието ми, когато си с висок ток.
— Това е предназначението на високите токове.
Гърлото й бе пресъхнало, пулсът й прескачаше.
— Харесвам шията и раменете ти. Ще се спра на тях по-късно. Харесвам коленете ти, бедрата ти… — Ръката му се придвижваше бавно, едва докосвайки я, и стигна малко по-високо, до дантелата на чорапа й. — И това ми харесва — прошепна той, — малка изненада под черната пола.
Пъхна пръст под дантелата и внимателно я придърпа надолу.
— О, господи!
— Ще бъде бавно. — Гледаше я, докато плъзгаше чорапа по крака й. — Но ако поискаш да спра, което се надявам да не стане, просто ми кажи.
Пръстите му докосваха свивката на крака й, прасеца и глезена й, докато кожата й настръхна.
— Не искам да спираш.
— Пийни още вино — предложи той. — Това ще продължи дълго.
Дванадесета глава
Вече се чувстваше замаяна и макар да знаеше, че не се напива лесно, не се осмели да допие виното си, докато той я събличаше. Когато Фокс издърпа и втория й чорап, Лейла едва успя да остави чашата, без да я разлее. Той й се усмихна и долепи устни до извивката на ходилото й. Тръпката премина през корема й и запулсира там като второ развълнувано сърце. Фокс не бързаше, възбуждащите му ласки разпалваха малки пожари под кожата й, докосвайки необичайни и чудни точки на наслада. Когато обхвана глезените й и я плъзна към себе си с енергично движение, тя издаде стон на удивление и благодарност.
Лицата им бяха толкова близо, че неустоимите му златистокафяви ириси я хипнотизираха. Ръката му, загрубелите върхове на пръстите му се придвижиха плавно нагоре по крака й, под събраната пола. Бавно, бавно… После се спуснаха обратно, докато устните му играеха с нейните. Леко докосване, кратък миг на сладост, като прошепнато обещание, когато ръцете й се преплетоха зад врата му, когато изгарящото й тяло се притисна към неговото. Още глътка от сладостта безмилостно я тласна към забрава.