Долепи устни до неговите, плъзна пръсти по лицето му, зарови ги в косите му.
В този миг, колкото и странно да беше, отново намери равновесието си.
Изправи се и задържа ръката му между своите за няколко секунди, преди да тръгне към вратата.
— Госпожа Мълъндор иска да говори с теб. Номерът й е на бюрото ти.
— Ще трябва да удължа обедната ти почивка — извика Фокс след нея, когато тя стигна до прага.
Лейла се усмихна през рамо и продължи. Сам в кабинета си, Фокс не помръдна няколко мига и се замисли какво би сторил дори най-добрият човек, ако над всичко, което обича, е надвиснала заплаха.
Когато шестимата се събраха вечерта в оскъдно обзаведения хол на наетата къща, Фокс прочете пасажа от дневника на Ан, който бе щракнал ключа в съзнанието му. После изложи теорията си, както пред Лейла.
— За бога, Фокс. Пазител. — Кал очевидно не приемаше идеята. — Дългът му е бил да закриля. Последният му живот и всички предишни са били посветени на това. Изживях неговите чувства, видях част от онова, което е видял той.
— Но не всичко. — Гейдж закрачи пред прозореца, както често правеше по време на обсъждане. — Откъслечни моменти, Кал, това е. Ако тръгнем в тази насока, бих казал, че има други моменти, които Дент се е опитал да скрие, докато може.
— Тогава защо е пуснал Хестър да избяга? — попита Кал. — Защото е била най-невинната и е представлявала най-малка заплаха за него?
— Защото ние е трябвало да се появим на бял свят. — Сибил погледна Куин и Лейла. — А за да се родим, Хестър е трябвало да остане жива. Въпрос на сила. Живот след живот, пазителят е играел по правилата, доколкото знаем, и не е можел да победи. Не е успявал напълно да спре врага си.
— И постепенно се е доближавал до природата на обикновените хора — добави Лейла. — Днес ми хрумна. С всяко поколение е добивал все повече човешки черти, включително и слабости. А Туис е оставал един и същ. Колко още би издържал Дент да се бори срещу него? Колко живота са му оставали?
— Значи е направил избор — кимна Фокс. — И е използвал оръжие, подобно на това на Туис.
— Убил е невинни хора, за да спечели време? За да дочака нашата поява?
— Ужасно е. — Куин посегна към ръката на Кал. — Ужасно е да мислим и говорим за това. Но зная, че трябва.
— Ако го приемем за истина, вие сте потомки на демон, а ние — на масов убиец. — Кал поклати глава. — Дяволска комбинация.
— Всички сме такива, каквито изберем да бъдем — разпалено заговори Сибил. — Използваме това, което имаме, така, както решим. Дали стореното от него е оправдано? Не зная. Няма да го съдя.
Гейдж застана с гръб към прозореца.
— А какво имаме?
— Думите върху тези страници, камък, разделен на три еднакви части, и място със загадъчна сила в гората. Имаме ума и куража си — продължи Сибил. — И адски много работа, бих казала, за да съберем всички парчета и да надвием копелето.
Тринадесета глава
Има моменти, помисли си Фокс, когато един мъж се нуждае от мъжка компания. Откакто Блок едва не го бе пребил на тротоара, животът течеше спокойно и това му даваше време за размисъл. Единият от изводите — че Дент е оставил десетина души да загинат сред пламъци — терзаеше всички.
Сега четяха втория дневник. Въпреки че не бяха направили нови разтърсващи открития, Фокс водеше свои бележки. Знаеше, че понякога важното е не това, което човек изрича или написва, а мислите, с които го прави.
Забеляза, че през първите седмици след събитията Ан Хокинс е писала надълго и нашироко за добротата на братовчедка си, за движенията в утробата си и дори за подробности от всекидневието, а нито дума за Джайлс Дент или нощта до Свещения камък.
Прекара известно време в умуване върху ненаписаното.
Седеше с крака върху масичката в хола на Кал, с кока-кола в ръка и купа чипс наблизо. По телевизията вървеше баскетболен мач, но не можеше да се съсредоточи. Утре му предстоеше голям ден и имаше твърде много неща, за които да мисли. Посещението в клиниката щеше да е кратко. Всъщност от него не се искаше много. Нищо, което да не е правил преди. Тридесетгодишен мъж знаеше как… да свърши работата си.
Бе подготвен за съда. Въпреки предвидените два дни се надяваше делото да приключи за един. По-късно всички щяха да се съберат отново. Да четат и обсъждат. И да чакат.