Би трябвало да се прибере у дома, да извади записките на Сибил, своите и тълкуванията на Куин. И да прегледа по-подробно схемите и графиките на Лейла. Някъде там се криеше друго парче от пъзела. Трябваше да го открие и изследва.
Но Фокс остана на мястото си, отпивайки още глътка кола. И заговори за това, което се въртеше в главата му.
— Утре ще отида в клиниката със Сейдж и Пола като донор на сперма, за да имат дете.
Последва дълго мълчание и накрая Кал каза:
— Ха!
— Сейдж ме помоли, помислих по въпроса и си казах защо не? Добро семейство са двете с Пола. Просто е странно, че ще направя опит някой да зачене от мен от разстояние.
— Ще дадеш на сестра си шанс за семейство — изтъкна Кал. — Не е толкова странно.
От тази единствена реплика Фокс се почувства значително по-добре.
— Ще пренощувам тук. Ако тръгна към дома, ще се изкуша да се отбия при Лейла. А ако я видя, ще ми се прииска да я разсъблека.
— Искаш утре да бъдеш зареден — заключи Кал.
— Да. Глупаво и суеверно може би, но да.
— Диванът е на твое разположение, особено като знам, че няма да го изцапаш.
„Да, каза си Фокс, наистина има моменти, когато един мъж се нуждае от мъжка компания.“
Мартенската виелица действаше ужасно на настроението. Нямаше да се ядосва толкова, ако си бе направил труд да чуе прогнозата за времето. Щеше да облече зимното си палто, щом зимата бе решила да се завърне. Тънък бял пласт покриваше ранния жълт мъх по декоративните храсти. Няма да измръзнат, помисли си Фокс, докато караше обратно към Холоу. Тези предвестници на пролетта бяха жилави, свикнали с капризите и дори подлите номера на природата.
Беше му писнало от зимата. Въпреки че пролетта бе преход към лятото, а това лято щяха да дойдат Седемте, му се искаше да изрита зимата през прага и да затръшне вратата след нея. Проблемът бе, че имаше няколко хубави дни преди тази необичайна за сезона снежна буря. Природата подхвърляше по някой слънчев ден като примамка, за да дразни хората.
Снегът бързо щеше да се стопи, напомни си той. По-добре да мисли за отминалия спорен ден. Бе изпълнил и братския, и професионалния си дълг. Сега пътуваше към дома, за да се освободи от костюма и да пийне хубава студена бира. Щеше да види Лейла. И след вечерната сбирка да направи всичко възможно да се промъкне в леглото й или да я примами в своето.
Когато сви по главната улица, Фокс забеляза Джим Хокинс пред магазина за сувенири. Стоеше с ръце на кръста и гледаше сградата. Фокс спря до бордюра и спусна стъклото.
— Здравейте!
Джим се обърна. Беше висок мъж със замислени очи и твърда ръка. Застана до пикапа, навеждайки се към отворения прозорец.
— Как я караш, Фокс?
— Добре. Студено е навън. Да ви откарам ли до някъде?
— Не, излязох да се поразтъпча. — Джим погледна назад към магазина. — Съжалявам, че Лори и Джон са решили да го затворят и да напуснат града. — Когато се обърна към Фокс, очите му имаха мрачен израз и гласът му издаде тревога. — Мъчно ми е за всеки, който заминава.
— Зная. Беше тежък удар за тях.
— И ти си понесъл такъв. Чух за случилото се с Блок.
— Нищо ми няма.
— Когато виждам признаците, както сега, Фокс, ми се иска да можех да направя и нещо друго, освен да се обадя на баща ти да поправи някой счупен прозорец.
— Този път няма да е достатъчно да оцелеем, господин Хокинс. Ще го спрем завинаги.
— И Кал вярва в това. Аз също се опитвам да повярвам. Е — въздъхна той, — скоро ще позвъня на баща ти да погледне този магазин. Ще ремонтира това-онова. А аз ще потърся някого, който би искал да започне бизнес на Главната.
Фокс смръщи вежди.
— Мисля, че имам идея.
— Така ли?
— Трябва да помисля, да видя дали… Не е зле да ми се обадите, преди да започнете да търсите или да се спрете на нов наемател.
— С удоволствие. Холоу се нуждае от идеи. От бизнес на главната улица.
— И от хора, които ги е грижа, готови да помогнат с възстановяването — отбеляза Фокс, спомняйки си думите на Лейла. — Ще поговорим за това.
Фокс продължи. Вече имаше нещо ново, върху което да размишлява, нещо интересно. И нещо, което за него бе символ на надежда.
Паркира пред кантората, стъпи на студения мокър сняг и забеляза светлината от прозорците, която се отразяваше в стъклата му. Когато влезе, Лейла вдигна поглед от клавиатурата.