Той се облегна с гръб на плота с кафето си в ръка.
— Затова излязох.
След миг размисъл, Сибил предпочете вино пред чай.
— Изглеждаш и малко отегчен. Но с такава нагласа не се постига нищо. Нови времена, нови настроения. — Имитирайки позата му, тя застана, облегната на другия плот с чашата вино. — Трудно е за хора като нас двамата.
— Като нас двамата?
— Измъчвани сме от видения за онова, което би могло да се случи и понякога се случва. Откъде да знаем какво да сторим и дали трябва да сторим нещо, за да го спрем, да го променим? Ако опитаме, дали няма още повече да влошим положението?
— Всичко е риск. Това не ме безпокои.
— Но те изнервя. — Тя отпи глътка. — Точно сега се нервираш заради начина, по който се развиват нещата.
— И как се развиват?
— Малката ни компания се разделя на двойки. Кю и Кал, Лейла и Фокс. Оставаме ти и аз, хубавецо. Не мога да те упрекна, че се дразниш от това. Всъщност, за твое сведение, и на мен не ми допада идеята пръстът на съдбата да ни побутва един към друг като шахматни фигури.
— Шахът е играта на Фокс.
Сибил въздъхна.
— Тогава — като карти от една и съща ръка.
Гейдж повдигна вежди с одобрение.
— Но има безброй други дами в тестето на масата. Не се обиждай.
— Няма за какво.
— Просто не си мой тип.
Когато тя се усмихваше, сякаш зазвучаваше песен на морска сирена.
— Повярвай ми, ако те бях набелязала, щеше да забравиш за всеки друг тип. Но няма нищо подобно. Дойдох да ти предложа съюз или сделка, както предпочиташ.
— Каква е сделката?
— Ще работим заедно и ще се борим заедно, ако се стигне до това. Ще обединим дарбите си, ако и когато се наложи. И няма да те съблазнявам или да се преструвам, че ти позволявам да ме сваляш.
— Не е нужно да се преструваш.
— В това отношение сме квит. Ти си тук, защото обичаш приятелите си, въпреки чувствата, които ти навява този град и спомените за някои хора в него. Обичаш ги и си напълно лоялен към тях. Уважавам това, Гейдж, и го разбирам. И аз обичам приятелките си и съм лоялна, за това съм тук. — Хвърли поглед към вратата и бавно отпи глътка вино. — Градът е чужд за мен, но не и хората в другата стая. Бих сторила всичко за тях. Както и ти.
— Е, значи се договорихме?
Той се оттласна от плота, подавайки й ръка. Застанал срещу нея, срещна погледа й. От нея струеше загадъчно ухание, изключително женствено.
— Кажи ми нещо. Вярваш ли, че след изпитанието ще хвърчат конфети и ще се лее шампанско?
— Те вярват. Това е почти достатъчно за мен. Останалото е само вероятност.
— Аз предпочитам вероятностите. Но… — Гейдж протегна ръка и хвана нейната, когато тя я подаде. — Сделката е сключена.
— Добре. Тогава…
Сибил понечи да се отдръпне, но той задържа ръката й.
— А ако бях отказал?
— Тогава щях да се принудя да те съблазня и да те превърна в свое послушно кученце.
Той широко се усмихна в израз на искрено одобрение.
— Да бе, кученце.
— Щеше да се изненадаш, ако не бяхме сключили сделка. — Тя остави виното си и го потупа по ръката, преди да освободи своята. После отново взе чашата си и тръгна към вратата, но се спря и се обърна назад. Шеговитият израз на очите й бе изчезнал. — Той е влюбен в нея.
Говореше за Фокс, осъзна Гейдж. За Кал нямаше съмнение.
— Да, зная.
— Не съм сигурна дали той знае, а Лейла — определено не. Все още. Това ги прави по-силни, но ще бъде по-трудно за тях.
— Особено за Фокс. Такава е съдбата му — отсече Гейдж, когато срещна въпросителния й поглед.
— Добре. Скоро ще имат нужда от нас, ще трябва да направим нещо повече. Не можеш да си позволиш лукса да бъдеш отегчен още дълго.
— Имала си видение?
— Сънувах, че всички те са мъртви, струпани като жертви върху Свещения камък. Ръцете ми бяха облени в кръвта им. По камъка пропълзяха пламъци, издигнаха се над него и ги погълнаха пред погледа ми. Не можах сторя нищо. Когато то излезе от мрака, с усмивка ме нарече своя дъщеря и ме прегърна. После ти изскочи от гората и уби и двама ни.
— Това е кошмар, не видение.
— Моля се на Бога да си прав. Както и да е, това е знак, че двамата с теб скоро трябва да заработим заедно. Няма да допусна ръцете ми да се изцапат с тяхната кръв. — Сибил здраво стисна столчето на чашата в ръката си. — Каквото и да ми коства, няма да го допусна.