Всичко отмина бързо, за не повече от минута. Някакво дете не преставаше да пищи — един и същ дълъг пронизителен вик, отново и отново.
— Стой тук. — Леко задъхан, Фокс се наведе назад и Лейла успя да види лицето му. — Не мърдай.
— Раните ти кървят. Фокс…
— Просто стой тук.
Той скочи на крака. На кръстовището се бяха сблъскали три коли. По предните им стъкла имаше пукнатини, подобни на паяжини — там, където птиците ги бяха връхлетели. Смачкани калници, забеляза той, докато бързаше към мястото на катастрофата, изкривени брони, разклатени нерви…
Можеше да е много по-страшно.
— Добре ли са всички?
Не чуваше думите. Не видя ли какво стана? Спускаха се право към колата ми! Вместо това слушаше мислите си. Натъртвания и синини, обтегнати нерви, някоя и друга драскотина, но не и сериозни наранявания. Остави на други да се погрижат за разчистването и се върна при Лейла.
Тя стоеше срещу група хора, наизскачали от „При мамчето“, от магазините и офисите от двете страни.
— Дяволска работа — каза Мег, главната готвачка и барманка, втренчила поглед в разбитото стъкло на гостилницата. — Наистина дяволска.
Свикнал с подобни гледки, че и по-ужасяващи, Фокс сграбчи ръката на Лейла.
— Да се махаме оттук.
— Не трябва ли да направим нещо?
— Няма с какво да помогнем. Ще те изпратя до дома, а после ще се обадим на Кал и Гейдж.
— Ръката ти… — В гласа й прозвуча напрежение и почуда. — Раната на ръката ти вече зараства.
— Една от странностите — мрачно каза той и я повлече към отсрещната страна на главната улица.
— Аз не съм дарена с тази способност — тихо заговори тя, докато подтичваше, за да следва бързите му, широки крачки. — Ако не ме беше закрил, щяха да ме разкъсат. — Повдигна ръка към драскотината на лицето му, която бавно изчезваше. — Но те боли. Когато се нараниш, и после, докато заздравява, боли. — Лейла сведе поглед към преплетените им пръсти. — Усещам го.
Но когато Фокс понечи да я пусне, тя притисна ръката му.
— Не, искам да го почувствам. Прав беше. — Погледна назад към труповете на гарвани, разпилени по площада, и малкото момиченце, което плачеше неудържимо в прегръдката на ужасената си майка. — Неприятно ми е да призная, че беше прав — трябва да положа усилия. Но това е истината. Няма да съм полезна, ако не приема дарбата, която нося в себе си, и не се науча да я използвам. — Отново се обърна към него и дълбоко си пое дъх. — Е, край на затишието.
Втора глава
Фокс пиеше бира до малката масичка с изящни железни столове, придаваща на наетата къща женска изтънченост. Поне според него. Малките саксии в ярки цветове на перваза, в които бяха засадени подправки, допълваха това впечатление, а тънката ваза с бели маргаритки, която някоя от жените бе избрала в цветарския магазин, го завършваше.
Куин, Сибил и Лейла бяха успели да превърнат тази къща в свой дом само за няколко седмици с мебели от разпродажби и множество пъстри постелки и покривки.
Бяха намерили време, въпреки неуморното ровене и проучване за източника на кошмара, който обсебваше Холоу за седем дни на всеки седем години.
Кошмар, започнал преди двадесет и една години, на общия му рожден ден с Кал и Гейдж. Онази нощ бе променила завинаги него и приятелите му, неговите кръвни братя. Нова промяна бе настъпила, когато Куин бе пристигнала в града, за да събере материал за следващата си книга, посветена на Холоу и легендите около него.
Вече бе станало нещо повече от книга за блондинката с изваяни форми и слабост към мистичната страна на живота, която бе хлътнала по Кал. Нещо повече от поредния проект за приятелката й от колежа Сибил Кински, изследователка с екзотична външност. И той чувстваше, че е нещо повече от проблем за Лейла Дарнел.
Той, Кал и Гейдж бяха близки, откакто се помнеха — дори от по-рано, когато майките им посещавали заедно курсове за безболезнено раждане. Куин и Сибил, делили стая в общежитието на колежа, бяха приятелки оттогава. А Лейла бе пристигнала в Холоу сама и бе станала част от тази история.
Напомняше си го всеки път, когато започнеше да губи търпение. Колкото и да се беше сближила с другите жени, колкото и да бе свързана с всичко това, беше дошла сама.