— Добре съм. Ние не боледуваме, забрави ли?
Не телом, помисли си тя, но със сърцето и душата бе различно.
— Но се уморявате. Сега си уморен и се нуждаеш от ден почивка.
— Нуждая се само от един душ. Слушай, оценявам предложението за закуска, но тази сутрин нямам голям апетит. Направи си кафе, ако можеш да се справиш с това нещо.
Чий бе този глас, запита се Лейла, когато той излезе. Толкова хладен и далечен. Внимателно прибра пакета и безшумно затвори вратата на шкафа. Върна се в спалнята и се облече, докато шуртенето на водата по плочките отекваше в ушите й.
Една жена разбираше кога един мъж желае да бъде сам и ако имаше малко достойнство, би уважила желанието му. Щеше да вземе душ и да пийне кафе у дома. Той се нуждаеше от уединение и щеше да го получи.
Когато телефонът звънна, Лейла не вдигна. Но при следващото позвъняване се предаде. „Може би е важно, помисли си тя, и спешно.“ Направи гримаса при веселия поздрав на майка му, която я нарече по име.
Фокс стоеше под горещите струи в банята и поемаше студения си кофеин от кутията кока-кола. Комбинацията разсея част от напрежението, но бе отпаднал, с главоболие и световъртеж. Щеше да отмине, както винаги. Но на сутринта след кошмарен сън се чувстваше по-зле, отколкото след запой.
Може би с тона си бе накарал Лейла да си тръгне. Това бе целта му, призна Фокс пред себе си. Не искаше тя да се суети около него, да го милва и утешава, да вижда тревогата в очите й. Искаше да остане сам, за да прекара сутринта в самосъжаление и мрачни размисли.
Имаше право, по дяволите.
Спря водата и уви кърпа около кръста си. Когато влезе в спалнята, оставяйки мокри следи, намери Лейла там.
— Тъкмо си тръгвах — заговори тя с леден глас, който издаде, че е постигнал желаното въздействие. — Но се обади майка ти.
— А, добре. Ще й позвъня.
— Всъщност каза да ти предам, че Сейдж и Пола заминават за Вашингтон в понеделник и може би оттам ще отпътуват за Сиатъл. Всички сме поканени на вечеря утре.
Той потърка очи. От това нямаше измъкване.
— Добре.
— Очаква цялата компания. Помоли ме да ти помогна да предадеш поканата. Вероятно знаеш, че е невъзможно човек да й откаже, но ще се наложи да ме извиниш.
— Защо? Защо няма да дойдеш? Ще изпуснеш апетитния пълнен артишок. — Тя не се усмихна и Фокс приглади мокрите си коси назад. — Слушай, малко съм кисел тази сутрин. Не съм приятна компания за никого.
— Повярвай ми, разбирам желанието ти да останеш сам. Опитвам се да си внуша, че си сърдит и потаен, защото си гадняр, а не защото не искаш да ми се довериш. Но не можеш да скриеш, че снощи преживя нещо разтърсващо, макар и упорито да отказваш да споделиш подробностите. Връщаме се на въпроса за доверието. Допуснах те в себе си, разкрих ти се напълно, а ти не ми позволяваш да надникна в теб. Не ми казваш какво те нарани и изплаши така.
— Остави ме на мира, Лейла. Сега не е моментът.
— Искаш ти да избереш кога? Е, добре. Кажи ми да си запиша час.
Лейла тръгна към вратата и той не се опита да я спре. Изведнъж тя застана срещу него и прикова убийствен поглед в очите му.
— Коя е Карли?
Когато Фокс остана безмълвен и с празен поглед, тя излезе и го остави сам.
Не очакваше Лейла да дойде в кантората, дори се надяваше да не дойде. Но докато ровеше в библиотеката си с юридическа литература в опит да се съсредоточи върху едно проучване, я чу да влиза. Не можеше да я сбърка с никого. Познаваше стъпките й, дори сутрешните й навици.
Както обикновено, Лейла отвори вратата на гардероба във фоайето, окачи палтото си и затвори. Продължи към бюрото си, прибра дамската си чанта в долното дясно чекмедже, включи компютъра.
Всички тези тихи звуци от всекидневието достигаха до него. Караха го да изпитва непоносимо чувство за вина. Няколко часа щяха да се избягват, реши Фокс. Докато тя се успокои, а той дойде на себе си. После просто щяха да забравят.
Пренебрежението и избягването бяха сполучлива тактика през по-голямата част от сутринта. При всяко позвъняване очакваше да чуе гласа й по интеркома. Но тя нито веднъж не го свърза.
Каза си, че не се промъква крадешком от библиотеката към кабинета си, а просто пристъпва съвсем, съвсем безшумно.
Когато я чу да излиза за обяд, излезе в предния кабинет и нехайно огледа бюрото й. Забеляза малката купчина съобщения. Тя отклоняваше обажданията. Никакъв проблем, щеше да отговори по-късно. Защото ако вземеше листите в кабинета си, щеше да стане очевидно, че е влизал и е надничал.