Чувстваше се глупаво. Бе уморен, потиснат и малко ядосан. Докато вървеше към кабинета си с ръце в джобовете, чу вратата да се отваря и подскочи. Изпита облекчение, когато видя Шели, а не Лейла.
— Здравей. Надявах се да поговоря с теб за минута. Срещнах Лейла и тя каза, че си тук, не твърде зает.
— Да. Ще влезеш ли?
— Не. — Жената се приближи към него и обви ръце около врата му. — Благодаря ти. Исках само да ти благодаря.
— Пак заповядай. За какво?
— Снощи с Блок бяхме на първия си сеанс. — Тя въздъхна и се отдръпна назад. — Беше напрегнато и доста емоционално. Не зная как ще свърши всичко това, но мисля, че помогна. По-добре е да се опитваме да разговаряме, дори и да си крещим, отколкото да насъбираме злоба в себе си. Ако пак започна да го ругая, поне ще зная, че съм положила усилия. Не зная дали щях да го направя, ако ти не ме бе насърчил.
— Искам да получиш това, което искаш, каквото и да е. И ще бъда доволен.
Тя кимна и попи сълзите си с кърпичка.
— Зная, че Блок те е нападнал, а ти не си повдигнал обвинение. Мисля, че се чувства отрезвен. Исках да ти благодаря и за това.
— Вината не беше само негова.
— О, и негова е. — Шели леко се засмя. — Ще трябва да се постарае доста, но го знае. Има насинено око. Може би е наивно от моя страна, но го оценявам.
— Няма да ме съдите.
Отново се засмя.
— Както и да е. Ще отидем на още няколко сеанса, пък да видим какво ще стане. Следващия път ще бъда сама и най-сетне ще се разтоваря. — Усмихна се широко. — Вече се чувствам по-добре. Трябва да се връщам на работа.
Фокс влезе в кабинета си, поработи и поразмишлява. Лейла се върна. Гардеробът, палтото, чекмеджето, чантата. Той мина през вратата на кухнята, вдигайки достатъчно шум, за да й даде да разбере, че излиза.
Слънцето грееше от лазурносиньото небе. Въпреки че въздухът бе достатъчно топъл, за да се чувства добре с тънкото си яке, по гърба му пропълзя хладна тръпка. Следобедът поразително приличаше на онзи от съня му.
Намери сили да заобиколи къщата и да тръгне по главната улица. Теменужките в сандъчето пред цветарския магазин пламтяха като пожар. Вървяха хора, някои — по ризи, сякаш жадно отпиваха първите глътки пролет след дългата зима. Фокс сви ръцете си в юмруци и измина същите стъпки.
Изчака удобен момент и пресече улицата.
Ейми излезе зад щанда в магазина.
— Здравей, Фокс. Как я караш? Чудесен ден, нали? Крайно време беше.
Почти същите думи, помисли си той, взирайки се в лицето й.
— Да. Ти как си?
— Не мога да се оплача. Нещо за кантората ли търсиш? Обикновено госпожа Хоубейкър купуваше цветя в понеделник. Човек не избира украса за работното място в петък, Фокс.
— Права си. — Свитият му на топка стомах леко се отпусна. Но отново го обзе ужас, когато погледна към витрината и видя нарциси. — Лично е. Ето това търся.
— Сладки са, нали? Весели и вдъхващи надежда.
Ейми се обърна и Фокс съзря бледото отражение на лицето й в стъклото. Усмихваше се с усмивка, свежа като цветята.
Бърбореше, докато ги подреждаше и увиваше, но той не слушаше думите й, а се опитваше да долови във въздуха мирис на тиня. Нямаше друго, освен ухания на цветя и свежест.
— За приятелката ти ли са?
Фокс впери поглед в жената.
— Да, за нея.
Усмивката й само стана още по-лъчезарна, докато му подаваше букета и вземаше парите.
— Ще й харесат. Ако искаш нещо за кантората, ще ти изпратя аранжировка в понеделник.
— Добре, благодаря.
Тръгна към вратата.
— Много поздрави на Лейла.
Той затвори очи. Облекчение, чувство за вина и благодарност се бореха в него.
— Благодаря. Довиждане.
Чувстваше се леко замаян, когато излезе навън, краката му се подкосиха, но се осмели да погледне към старата библиотека. Вратата й бе затворена. Бавно вдигна поглед нагоре, но никой не стоеше в смъртна опасност върху тесния перваз на капандурата.
Отново пресече улицата. Когато влезе през входната врата, откри Лейла на бюрото й. Тя вдигна очи за миг и съзнателно избегна неговите.
— Има няколко съобщения на бюрото ти. Клиентът за два часа се обади да отложи срещата за следващата седмица.
Фокс тръгна към нея, подавайки й цветята.