— Съжалявам.
— Красиви са. Ще ги натопя.
— Съжалявам — повтори Фокс, когато Лейла стана и мина покрай него.
Тя се спря само за секунда.
— Е, добре.
Взе цветята и се отдалечи.
Това трябваше да приключи. Какъв смисъл имаше да му се сърди? Не бе въпрос на доверие, а на болка. Нима нямаше право да изживее болката си сам? С натежало сърце, влезе в кухнята, където тя наливаше вода във вазата.
— Слушай, абсолютно всичко ли трябва да споделяме? Да знаем кътните си зъби? Това ли искаш?
— Не.
— Не е нужно да знаем всяка подробност един за друг.
— Прав си, не е.
Лейла потапяше нежните зелени стъбла във водата едно по едно.
— Беше кошмар. Сънувам кошмари почти откакто се помня. Всички ги сънуваме.
— Зная.
— Така ли се надяваш да изкопчиш нещо от мен? Като се съгласяваш с всичко, което кажа?
— Така успявам да се владея, та да не те сритам и съборя на пода, за да мина през теб, когато излизам.
— Не искам да се караме.
— Напротив, това искаш. Но няма да го получиш. Не заслужаваш.
— Боже! — Фокс гневно профуча през вратата на малката кухня и в рядка проява на агресивност ритна шкафа. — Тя е мъртва! Карли е мъртва. Не успях да я спася и загина.
Лейла извърна глава от заслепяващите отблясъци на слънчевите лъчи в яркосинята ваза.
— Толкова съжалявам, Фокс.
— Стига. — Той затвори очи и потърка клепачи. — Недей.
— Да не съжалявам, че си загубил човек, който е означавал много за теб? Да не съжалявам, че страдаш? Какво очакваш от мен?
— Точно сега нямам никаква представа. — Тръсна ръце. — Запознах се с нея през пролетта преди двадесет и шестия ми рожден ден, когато учех право в Ню Йорк. Тя следваше медицина. Искаше да работи в спешно отделение. Запознахме се на купон. Започнахме да излизаме заедно. Отначало — без обвързване. И двамата учехме здравата, имахме натоварена програма. През лятната ваканция тя остана в Ню Йорк, а аз си дойдох тук. Но пътувах няколко пъти, защото отношенията ни ставаха по-сериозни.
Когато той седна на масата, Лейла отвори хладилника. Вместо обичайната кока-кола му подаде бутилка вода и взе една за себе си.
— През есента заживяхме заедно. В мизерна квартира, каквато могат да си позволят двама студенти в Ню Йорк. Харесваше ни. На нея й харесваше — поправи се той. — Аз винаги бях малко неспокоен в Ню Йорк, не се чувствах в свои води. Но щом тя беше доволна, аз също се чувствах добре, защото я обичах. Обичах я, Лейла.
— Зная. Гласът ти го издава.
— Крояхме планове, розови планове за далечното бъдеще, както всяка двойка. Не й казах за Холоу и онова, което витае тук. Внушавах си, че последния път сме сложили край. Беше свършило, така че нямаше смисъл да й казвам. Знаех, че е заблуда. Убедих се, когато сънищата започнаха отново. Кал се обади. Оставаха още няколко седмици от семестъра, от стажа ми в адвокатска кантора. Имах Карли. Но трябваше да си дойда. Излъгах я, измислих неотложен семеен проблем.
Не беше точно лъжа, помисли си той сега, както си бе казал и тогава. Холоу бе неговото семейство.
— Сновях между Ню Йорк и Холоу в онези седмици и нижех лъжа след лъжа. Използвах дарбата си, за да прониквам в мислите й и да разбера на коя лъжа ще се хване.
— Защо не й каза, Фокс?
— Никога нямаше да ми повярва. В нея нямаше грам влечение към паранормалното. Карли беше човек на науката. Навярно това също ме привличаше в нея. Казвах си, че за нищо на света не би приела думите ми за реалност. Но това беше само част от причината, може би още една заблуда.
Фокс замълча, притискайки горната част на носа си, за да облекчи напрежението.
— Исках нещо, което не е свързано с кошмара тук. Исках реалността на живота си с нея, на онова, което имахме далеч оттук. Затова, когато лятото започна и знаех, че трябва да си дойда, измислих още причини, наговорих й още лъжи. Предизвиквах кавги. Предпочитах да ми е сърдита, отколкото която и да е част от това да достигне до нея. Казах й, че и двамата имаме нужда да се разделим за известно време. Да си починем един от друг. Казах й, че си отивам у дома за няколко седмици. Нараних я и се оправдавах пред себе си, че се опитвам да я предпазя. — Фокс бавно отпи голяма глътка вода. — Грозните инциденти започнаха преди седмия ден от седмия месец. Сбивания, пожари, вандализъм. С Кал и Гейдж нямахме миг покой. Веднъж й се обадих. Не биваше, но го направих, само за да й кажа, че ми липсва, че ще се върна след две-три седмици. Ако не бях изпитал желание да чуя гласа й…