— Ако бях постъпил иначе…
— Може би нещата щяха да се развият различно — съгласи се тя. — Или по друг път да се стигне до същия край. Как би могъл да узнаеш? Аз не съм Карли, Фокс. Независимо дали ти харесва или не, заедно сме част от случващото се в Холоу. Сега изборът не е само твой.
— Видях твърде много смърт, Лейла. Твърде много кръв и болка. Зная, че ще има още, и че всички ще направим каквото можем, каквото е нужно. Но не зная дали ще мога да живея, ако загубя теб.
Тъга налегна сърцето й като непосилно бреме.
— Ще намерим начин. Винаги си вярвал в това. Накара и мен да повярвам. Хайде, качи се горе да полегнеш. Без възражения.
С увещания, смушкване и заплахи успя да го придума. Когато най-сетне се довлече до леглото си, Фокс бе твърде изтощен, за да спори или да подхвърля похотливи шеги, докато тя го съблича и завива. Щом се увери, че е заспал, Лейла изтича долу да затвори кантората и се върна да позвъни и повика Кал.
Сложи пръст пред устните си, когато той пристигна.
— Спи. Прекара тежка нощ и тежък ден. Кошмар — продължи Лейла и му даде знак да влезе в кухнята. — Сън, в който образът ми се слял с този на Карли.
— О! Мамка му!
Лейла му наля кафе, без да го попита дали иска.
— Разказа ми за нея, не без упорита борба и с доста болка. Изтощен е.
— Все пак, добре че ти е казал. За Фокс беше мъчително да го таи в себе си. — Кал понечи да отпие, но остави чашата и се намръщи. — Откъде се взе това кафе?
— Той ми купи кафемашина.
Кал се усмихна.
— Ще се оправи, Лейла. Понякога този спомен го връхлита. Не често, но когато се случи, е тежко.
— Обвинява себе си, което е глупаво — припряно каза тя и Кал повдигна вежди. — Но я е обичал и не може да се отърси от това. Каза ми, че веднага щом е разбрал, че я няма във фермата, е тръгнал да я търси. Ти си пострадал при спасяване на хора… на деца от пожар. Някакъв тип стрелял напосоки в града, а онзи кучи син Напър го нападнал с бейзболна бухалка… и все пак не може да си прости, че не е успял да й попречи да скочи.
— Ето какво може би не ти е казал, извинявай, ако греша. Той също беше обгорен, не колкото мен, но доста зле. След позвъняването по телефона хукна пред нас с Гейдж. По пътя срита Проктър, онзи с пушката, право в топките, хвърли оръжието му на Гейдж и продължи. Натупа едното от двете момчета, които бяха нападнали горката жена на тротоара. Аз хванах другото, но се забавих. А после и Напър. Фокс отнесе удар с бухалката. Ръката му беше счупена.
— Господи!
— Гейдж се втурна като разярен овен и Фокс отново хукна напред. Двамата едва успяхме да удържим Напър. Фокс вече бягаше по стълбите, когато влязохме в старата библиотека. Вътре беше истински ад. И ние се забавихме. Тя се готвеше за скок, полетя от ръба точно когато излязохме на покрива. Помислих, че и той ще се хвърли след нея. Беше изпоцапан с кръв от бой, от ударите на книгите, които се бяха разхвърчали срещу него като снаряди, и бог знае още какво. Не можеше да стори нищо. Знае го. Но понякога споменът го сграбчва и го задушава.
— Ако му бе повярвала, ако му се бе доверила и направила онова, което му е обещала, щеше да е жива.
Спокойните сиви очи на Кал погледнаха право в нейните.
— Да. Точно така.
— Но той не я упреква.
— По-трудно е да виним мъртвите.
— Не и за мен, точно в този момент. Ако го бе обичала достатъчно, ако му бе повярвала и удържала на обещанието си… нямаше да е нужно да рискува живота си, за да я спасява. Не му го казах, въпреки че трудно се сдържах. Но се чувствам по-добре сега, след като го изрекох на глас.
— Аз съм го изричал право в лицето му. Олекна ми, но явно нямаше същото въздействие върху него.
Лейла кимна.
— Има и друго. Защо Карли? Не е била от този град, и очевидно се е заразила за минути. Толкова силно, че да се самоубие.
— Случвало се е и друг път. Главно с хора от града, но е увличало и гости.
— Сигурно са станали жертви на някой местен, който е бил заразен. А тя, любимата на един от вас, е била увлечена мигновено. Това ме кара да се замисля, Кал. Питам се как я е чул, как е успяла да го повика и да изчака, докато той излезе на покрива, за да скочи пред очите му.