— Все още изглеждаш малко уморен.
— Може би е от твърде много спане.
„И тъжен“, помисли си Лейла. Дори когато Фокс се усмихна, долови нещо мрачно в очите му.
— Може да излезем. Зная един хубав бар отвъд реката.
Той обхвана лицето й и допря устни до нейните.
— Тази вечер съм ужасна компания дори за себе си, Лейла. Ще се прибера у дома и ще направя малко проучване. Във връзка с работата, за която ми плащат. Но благодаря за предложението. Ще намина да те взема утре.
— Ако промениш решението си, просто се обади.
Но Фокс не се обади и Лейла прекара неспокойна нощ в тревоги за него и мъчителни опасения. А ако той отново сънуваше кошмар и тя не бе там да го успокои?
Двадесет години бе превъзмогвал далеч по-страшни неща от кошмари без нея.
Но все още не бе на себе си. Лейла се обърна по гръб и се загледа в тавана. Не бе предишният Фокс. Сънят, спомените, разказът за Карли — всичко това сякаш бе угасило светлината в него. Утеха, гняв, разбиране, почивка. Нищо не бе успяло да я върне. Когато тази светлина се върне, в което тя вярваше, дали нямаше отново да я угаси, като сподели предположенията си за връзката на Карли? Ако се потвърдяха, дали нямаше да стане още по-тежко за него?
Мислите и тревогите не й даваха покой. Слезе на долния етаж, стопли си чаша от чая на Сибил и я отнесе в кабинета горе. Докато съквартирантките й спяха, избра индексна карта в съответния цвят, за да запише ключовите думи и фрази, които бе запомнила от прочетеното. Разгледа схемите, графиките и картата, надявайки се внезапно да я осени нова и вдъхновяваща идея.
Вторачи се в бележниците на Сибил, но дори след седмици съвместна работа не можеше да разчита странната стенография, която Куин често наричаше сибилопис. Въпреки че вече бе разказала подробностите и на двете си приятелки, седна и напечата бележки за съня на Фокс и за смъртта на Карли.
Известно време просто остана загледана навън през прозореца, но нощта бе празна. Когато се върна в леглото и най-сетне заспа, такива бяха и сънищата й.
Фокс знаеше как да прикрива чувствата си. Всъщност професията му не бе твърде различна от тази на Гейдж. Правото и комарът имаха много общи неща. Често се налагаше да показва пред съдията, заседателите, клиента или ответната страна лице, неиздаващо какво става в сърцето, ума и инстинктите му.
Когато Фокс пристигна с Лейла, брат му Ридж вече бе там със семейството си, както и Спероу с приятеля си. При толкова хора в къщата бе лесно да отклони вниманието от себе си.
Представи Лейла на всички, погъделичка племенника си. Размени закачки със Спероу и побъбри с партньора й, който бе вегетарианец, свиреше на концертина и обожаваше бейзбола.
Лейла изглеждаше заета и, доловил опитите й да отгатне настроението му, Фокс се промъкна в кухнята.
— Ммм, как мирише това тофу. — Застана зад майка си и я прегърна. — Какво друго има в менюто?
— Всичко, което обожаваш.
— Не се прави на духовита.
— Ако не бях такава, откъде щеше да наследиш това качество? — Тя се обърна и се подготви за ритуалните си четири целувки, но смръщи вежди, щом видя очите му. — Какво има?
— Нищо. Работих до късно, нищо друго.
Някой бе придумал Спероу да вземе цигулката от музикалния салон и Фокс използва музиката като повод да се завърти с майка си в танц из стаята. Знаеше, че няма да я заблуди, но ще го остави на мира.
— Къде е татко?
— Във винарската изба. — Това бе претенциозното име, с което наричаха онази част от сутерена, където съхраняваха домашно вино. — Приготвих яйца.
— Не всичко е загубено.
Фокс наведе майка си назад с енергично движение и в този миг влезе Лейла.
— Дойдох да видя дали мога да помогна с нещо.
— Разбира се. — Джоан се изправи и потупа Фокс по бузата. — Какво знаеш за артишока? — попита тя Лейла.
— Че е зеленчук.
Джоан се усмихна лукаво, размахвайки пръст.
— Ела в моя салон.
Лейла се почувства по-спокойна, когато бе впрегната в работа, и като у дома си, когато Брайън О’Дел й подаде чаша ябълково вино с целувка по бузата.
Хора влизаха и излизаха от стаята. Сибил пристигна с миниатюрен трилистник, а Кал донесе стек от любимата бира на Брайън. Имаше много разговори в кухнята, много музика извън нея. За миг Лейла зърна Спероу, която приличаше на врабче с дребничкото си пъргаво тяло да извежда племенника си навън, за да погонят пилетата. После Ридж — със сънените очи и едри ръце, да подхвърля момченцето във въздуха.