— Така ли?
Фокс хвана ръката й и леко я залюля, докато вървяха.
— Не обичаш да си цапаш ръцете?
— Бих опитала. Нямам опит като градинарка. Майка ми засаждаше това-онова, освен това имах саксии с цветя в апартамента си.
— Ще бъдеш страхотна. Цветове, форми, нюанси… Човек обича да се занимава с това, в което е добър.
Свиха по тротоара към сградата, в която се бе намирало магазинчето за сувенири. Сега витрината му стоеше празна. Потискаща гледка.
— Изглежда запуснато — отбеляза Лейла.
— Да. Но не е нужно да остава така.
Очите й се отвориха широко, когато той извади ключове и отвори входната врата.
— Какво правиш?
— Показвам ти възможностите.
Фокс влезе и включи осветлението.
Както много бизнес сгради на Главната, и тази по-рано бе представлявала жилище. Имаше широк вход, а старият дъбов паркет бе чист и гол. От едната страна се виеше стълба с масивен парапет, излъскан от плъзгането на поколения ръце. Сводест коридор в дъното водеше до още три помещения, наредени едно до друго. През средното се излизаше на красива закрита веранда с изглед към тесния заден двор, в който люляците всеки момент щяха да разцъфнат.
— Сякаш никога не е било тук. — Лейла потърка парапета на стълбите. — Магазинчето. Останали са само рафтове и отпечатъци по стената, където са висели разни неща.
— Харесват ми празните сгради — заради потенциала, който имат. Тази предлага много възможности. Има стабилни основи и добра водопроводна инсталация. И тя, и електрическата са подновени. Добро място, светлина, съвестен хазяин. И доста простор. Собствениците на магазина са използвали втория етаж за склад и офис. Предвидливо… ако клиентите трябваше да се качват по тази стълба, все някой можеше да се спъне и да се стигне до съд.
— Говориш като адвокат.
— Трябва да се запушат дупките от пирони, да се пребоядиса. Дограмата е добре. — Фокс потърка перваза. — Оригинална. Някой е направил това преди сто години. Придава атмосфера, говори за уважение към историята. Какво мислиш?
— За дограмата ли? Чудесна е.
— За всичко тук.
— Е… — Лейла запристъпва бавно, както правеха хората в празни сгради. — Светло е, просторно, добре поддържано, с достатъчно скърцащи дъски на пода, за да придава атмосферата, за която говориш.
— Можеш да постигнеш много тук.
Тя рязко се завъртя към него.
— Аз ли?
— Наемът е разумен. Мястото е идеално. Има предостатъчно пространство. Можеш да отделиш нишата отзад със завеси за пробни. Ще имаш нужда от рафтове, витрини, закачалки, за да окачаш дрехи. — Докато оглеждаше, Фокс пъхна палци в предните си джобове. — Случайно познавам няколко сръчни майстори.
— Предлагаш да открия магазин тук?
— Да правиш това, в което си добра. Няма нищо подобно в града. И в цялата околност. Можеш да постигнеш нещо тук, Лейла.
— Фокс, това е просто… немислимо.
— Защо?
— Защото… — „Нека преброя пречките“, помисли си тя. — Не мога да си го позволя, дори ако…
— За това са бизнес кредитите.
— От години не съм мислила сериозно за отваряне на собствен магазин, наистина. Не зная откъде бих започнала, дори и да съм убедена, че искам свой магазин. За бога, Фокс, не зная какво ще се случи утре, още по-малко — след месец. Или след шест месеца.
— А какво искаш днес? — Фокс бавно запристъпва към нея. — Аз зная какво искам. Искам теб. Искам да бъдеш щастлива. Щастлива тук, с мен. Джим Хокинс ще ти даде магазина под наем и без проблем ще получиш кредит, за да започнеш. Говорих с Джо в банката…
— Говорил си за това? За мен?
— Нищо конкретно. Само обща информация. Набелязах какво ще ти трябва на първо време, проверих какви са необходимите документи и цената на лиценза. Имам папка за теб. Ти обичаш папките, така че събрах всичко в една.
— Без да се консултираш с мен.
— Събрах всичко в папка, за да мога да ти бъда консултант и да имаш нещо черно на бяло за преглеждане, докато обмисляш идеята.
Лейла се отдалечи.
— Не биваше да си правиш труда.
— Такова е призванието ми. А това тук… — Фокс разпери ръце във въздуха — е твоето призвание. Не ми казвай, че искаш да работиш в офис до края на живота си.