Не бе длъжна да споделя чувствата или желанията му. Фокс беше възпитаван да уважава и дори да държи на индивидуалността. По-добре бе да знае, ако тя не изпитва същите чувства и желания, и да приеме реалността, вместо да живее с фантазии. Още един ужасен хап за преглъщане, защото фантазиите бяха красиви.
Нейният изискан моден бутик на няколко преки от офиса му, помисли си Фокс, докато прибираше топките в чекмеджето. Можеха да обядват заедно няколко пъти седмично. Да потърсят къща в града, подобна на онази на ъгъла на Главната и Редбъд. Или малко по-далеч от центъра, ако тя предпочита. Но някоя стара къща, която да превърне в свой дом. С двор за деца, кучета и градина.
В град, който е спокоен и безопасен, без над него да тегне заплаха. Люлка на верандата… от онези, които той обожаваше.
„Но ето ти проблем“, каза си Фокс и закрачи към прозореца, за да посъзерцава планините в далечината. Всичко това бяха неговите желания, неговите надежди. Не можеха да станат реалност, щом не съвпадаха с нейните.
Щеше да преглътне и това. Пред тях беше днешният ден и всички други, до избавлението на Хокинс Холоу. Бъдещето бе далеч, утре. Навярно не трябваше да се градят основи за него, докато настоящето все още е нестабилно.
„Приоритети, О’Дел“, напомни си той и седна зад бюрото. После отвори файловете с бележките си.
И тогава от клавиатурата му изпълзя първият паяк.
Ухапа го по ръката, преди да успее да я дръпне. Болката бе внезапна и заслепяваща, като убождане с остър шиш за лед, при което почувства огън под кожата си. Когато се отдръпна назад, те заизвираха като черна вода от клавишите и чекмеджетата.
Ставаха все по-големи…
Лейла влезе в къщата, все още разтреперана. Бягство, така можеше да се нарече постъпката й. Фокс й бе предложил възможност, а тя веднага се бе втурнала да се крие и бяга.
Той я обичаше. Дали вече го бе разбрала? Дали бе скътала това някъде в съзнанието си, докато настъпи по-удобен момент да помисли върху него?
Той я обичаше. Искаше тя да остане тук. Още повече, искаше да се обвърже с него, с града. Да стане наясно със себе си, призна Лейла. Разкри й го по начин, който се бе надявал тя да оцени.
А единственото, което постигна, бе да я изплаши до смърт.
Собствен магазин? Това бе просто една от налудничавите мечти, които се въртяха в главата й преди години. Мечта, от която се беше отказала… почти. В Хокинс Холоу? Нейната задача тук бе да участва в спасяването му и колкото и претенциозно да звучеше, да изпълни съдбовния си дълг. Трудно можеше да си представи нещо по-нататък. А Фокс?
Не бе срещала по-съвършен мъж.
Нищо чудно, че трепереше.
Влезе в кабинета, където Куин и Сибил работеха на две клавиатури, сякаш се състезаваха.
— Фокс е влюбен в мен.
Събрала инерция, Куин продължи да движи пръсти по клавишите и не си направи труда да вдигне поглед.
— Голяма новина!
— Щом сте знаели, защо аз не знаех? — попита Лейла.
— Защото беше твърде заета да се тревожиш за своите чувства към него. — Пръстите на Сибил престанаха да се движат след още едно щракване на мишката. — Но ние от седмици виждахме, че около главите ви кръжат малки сърчица. Не се ли прибираш малко рано?
— Да. Мисля, че се скарахме.
Лейла се облегна на касата на вратата и потърка рамене, сякаш я боляха.
Имаше някаква болка, осъзна тя, но бе твърде дълбока, за да я достигне.
— Не беше точно кавга, въпреки че на първо място бях ядосана. Заведе ме в бившия магазин за сувенири. Вече е празен. После започна да говори какъв потенциал съм имала, че трябвало да открия бутик там и…
— Страхотна идея. — Куин прекъсна работата си и засия като слънце от ентусиазъм. — Като човек, който ще живее тук, мога да те уверя, че ще стана най-редовната ти клиентка. Бутикова мода в малкото американско градче. Вече съм там.
— Не мога да отворя магазин тук.
— Защо?
— Защото… Имаш ли представа какво е нужно, за да започнеш бизнес, да откриеш магазин, дори малък?
— Не — отвърна Куин. — Ти трябва да имаш, а Фокс, предполагам, е наясно с юридическата страна. Ще ви помогна. Обожавам работата по проект. Ще има ли пътувания за зареждане? Ще ме уреждаш ли по цени на едро?
— Спри се, Кю — намеси се Сибил. — Голямата пречка не е логистиката, нали, Лейла?